Непогрешимост - За непогрешимостта на църквата, вселенските събори и римския папа

За непогрешимостта на църквата, вселенските събори и римския папа


 

Непогрешимост – Определение{1}


Добре би било, преди да започнем да разглеждаме тази тема, да изложим кратко и ясно няколко еклесиастични (църковни) истини, както и да дадем няколко определения, за да може темата да бъде разбрана правилно. Следните еклесиастични истини са неоспорими и общоприети:

  • Христос основава Своята църква като видимо, съвършено общество;
  • Той е възнамерявал, Неговата църква да бъде универсална (вселенска), и е наложил на всички хора задължението да принадлежат към Неговата църква, освен ако не са възпрепятствани от независещо от тях незнание (невежество);
  • Христос е искал тази църква да е една, с видимо единство на вярата, управлението и богослужението; и, накрая,
  • за да се осигури това единство, Той е дал на апостолите и на техните законни последователи (наследници) – и само на тях – пълнотата на учението, управлението и литургичната власт, която Той е искал да остави на Своята църква.

И като имаме това предвид, въпросът, който ни интересува, е дали, и по какъв начин, Христос е направил Своята църква безгрешна в изпълнението на нейната догматична власт. И когато говорим за това, ние нямаме предвид, че вярващите, които съставляват тази църква, са безгрешни в своето субективно тълкуване на учението на църквата, но че църквата е безгрешна в своето учение за вярата и морала.

В същото време, важно е да можем да различаваме непогрешимостта, от една страна, от вдъхновението и откровението, от друга, затова ще дадем определения на тези термини.

Вдъхновението представлява положително Божествено влияние и помощ, чрез което човекът, който го получава, е не просто предпазен от грешки, но е воден и контролиран по такъв начин, че това, което той казва или пише, е действително Словото Божие, и Сам Бог е авторът на този вдъхновен изказ (бил той устен или писмен); непогрешимостта, в същото време, означава само предпазване от грешки. Бог не е авторът на един непогрешим изказ, и той остава просто документ, създаден от обикновен(и) човек/ хора.

Откровението пък означава нещо, разкрито от Бога, по свръхестествен начин, някаква истина, неизвестна по-рано, или поне истина, незащитена по-рано от Божествен авторитет; докато непогрешимостта засяга само интерпретацията и правилното съхранение на истините, които вече са били разкрити (получени чрез откровение).

Затова, когато казваме, че някоя догма, определена от папата или от вселенски събор, е непогрешима, ние имаме предвид само, че нейната непогрешимост е гарантирана по божествен начин, според обещанието на Христа към Неговата църква, а не това, че папата или отците, взели участие в този събор, са били Боговдъхновени така, както са били авторите на Библията, нито пък искаме да кажем, че тази догма е някакво ново откровение.

Важно е да се уточни също, че:

  • непогрешимостта означава повече от предпазване от грешки; тя означава предпазване дори от възможността за грешки;
  • непогрешимостта не изисква святост на живота, и в никакъв случай не внушава непогрешимост на членовете на църквата; дори грешни хора могат да бъдат Божии инструменти (виж примера по-долу);
  • и, накрая, непогрешимостта е валидна, независимо от грешните или неправилни аргументи, върху които би могло да се основава определено решение, и независимо от възможните недостойни човешки мотиви, които понякога, в случай на конфликт, може да са повлияли върху крайния резултат; самият краен резултат, и само той, е гарантирaно непогрешим, не етапите, които са довели до него.

Ако Бог дава дара на пророкуването дори на Каиафа, който осъжда самия Син Божи, Иисус Христос (Евангелие от Йоана 11:49-52; 18:14), то Той със сигурност може да даде много по-малкия дар на непогрешимостта дори на недостойни хора. Затова е неправилно да се създават предразсъдъци по отношение на непогрешимостта на основата на моралните или интелектуални недостатъци на определени папа или църковни събори, тъй като това не засяга по никакъв начин същността на непогрешимостта на взетите решения. Важен в случая е крайният резултат.

 


 

Доказателства за непогрешимостта на църквата – от Библията и Преданието{2}


Това, че църквата е непогрешима в своята вяра и морал, е догма, приемана и от Католическата, и от Православната църква, макар да не е била никога точно дефинирана в Правосланата църква, а в Католическата църква да е била формулирана за първи път по време на Двадесетия Вселенски събор във Ватикана през 1869-1870 г. Тази догма е била универсално приемана от самото създаване на църквата, и за първи път е била поставена под съмнение по време на протестантската реформация. В документите от този събор (Двадесетия Вселенски събор във Ватикана) е казано, че “догмите на вярата, които Бог е разкрил, не са дадени като философско откритие, което да бъде подобрявано чрез човешки способности, но са предадени от Бога на невестата Христова (църквата), за да бъдат предано пазени и непогрешимо тълкувани от нея” (заседание III на събора); и в документите от IV заседание е дефинирано, че Римският понтиф, когато говори ‘ex cathedra’{3} (по-подробно обяснение на израза е дадено в частта за непогрешимостта на папата), тоест по въпроси на вярата, “се ползва, по причина на Божията помощ, обещана му в (лицето на – б.пр.) блажения Петър, от тази непогрешимост, с която Божественият Изкупител иска да бъде надарена Неговата църква при определяне на догмите на вярата и морала“. Първата част на тази догма, макар да не е била никога официално формулирана в Православната църква, лесно би била приета от православните християни. Именно втората част на тази догма бива оспорвана от тях, и по-долу ще разгледаме и нея по-подробно.

В същото време, отхвърлянето на непогрешимостта на папата от протестантите идва от тяхното възприемане на църквата. Според тях, Христос не е установил видима църква, и затова те не вярват в йерархията на епископите, оглавявани от папата. Тук ще разгледаме, къде в Новия Завет е посочено установяването от апостолите на видима църковна организация, което е потвърдено и от християнските писатели от първите векове, и е препотвърждавано след това от всички християнски автори, до самото начало на реформацията.


Библейски доказателства за непогрешимостта на църквата

В този раздел ще разгледаме Библията като чисто историческо свидетелство, като се абстрахираме от нейната боговдъхновеност. Дори ако разглеждаме Библията като чисто човешко творение, тя предствалява достоверен източник на думите и обещанията на Иисус Христос, и ясно показва Неговото обещание към апостолите да ги ръководи и да им помага, за да бъде църквата дарена с непогрешимо учение и авторитет да тълкува непогрешимо Свещеното Писание. Ето и основните Библейски стихове, доказващи непогрешимостта на църквата:

Евангелие от Матея 28:18-20:
“18. И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята.
19. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа,
20. и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.”{4}

Това е обещанието на Христа, дадено на апостолите скоро преди Неговото възнесение. В Евангелие от Марка 16:15-16, същото обещание е дадено в по-кратка форма, като е добавено обещанието за спасение на вярващите и осъждане на неповярвалите:
“15. И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари.
16. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.”

Всеки един християнин, който вярва, че Христос е установил видима църква на земята, и й е дал авторитета на учението Си, не може да не признае, че това обещание на Христа, заедно с всичко, което се съдържа в него, е дадено не само лично на апостолите за времето на техния земен живот, но и на техните наследници, ‘през всички дни до свършека на света’. И знаейки, че това са думите на Единородния Син Божи, Който ги изговаря с пълното осъзнаване на смисъла, който те, заедно с другите Му обещания, имат за апостолите и за всички искрено вярващи християни до свършека на света, единственият достоверен смисъл, съдържащ се в тези думи, е обещанието за непогрешимост на догматичното учение, най-напред на светите апостоли, и след тях – на техните наследници в църквата. Защото, ако църквата Христова не тълкува непогрешимо въпросите на вярата, то това би означавало,че тя е изпаднала в ерес и е престанала да съществува, което противоречи на обещанието на Христа. Без непогрешимост, нито една истина на вярата не би могла да бъде определена веднъж завинаги. А без определяне истините на вярата, всяка една ерес, осъдена през вековете от църквата, би могла да бъде съживена и да се опита да даде ново определение на истините на вярата. Именно затова ние вярваме, че църквата не може да учи на ерес, че ученията на църквата са непогрешими и всичко, за което църквата е дала или даде определение, е вярно и истинно. Както сам Христос е казал на учениците си: “Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята” (Евангелие от Лука 10:16).

Не случайно Христос предшества обещанието си в Евангелие от Матея 28:18-20 с позоваване на пълнотата на властта, която Му е дадена: ‘даде Ми се всяка власт на небето и на земята’. Това подчертава изключителното естество и обхвата на Неговата власт, която Той дава на Своята църква – власт, която Той не би могъл да даде, ако Той сам не беше всемогъщ. Затова и даденото обещание не може да бъда разбрано като обикновено, ръководещо провидение, но се отнася за много специална, свръхествествена помощ.

Христос Cам е заложил, Неговата църква да се отличава с единство във вярата, и е предвидил, чрез Своето божествено направление, да запази нейното единство. Още от самото начало, в църквата се появяват множество различни ереси и секти. Това е било очаквано, и е изисквало наличието на непогрешим авторитет, който да може да взима решения, когато това е необходимо, и да дава решаваща и окончателна оценка – нищо по-малко от това не би могло да запази единството на църквата и истинността на вярата.

Евангелие от Матея 16:18:
“18. и Аз ти казвам: ти си Петър (от гр. Petros, камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят;”

Тук е дадено обещанието, че над църквата, изградена върху камък, портите адови няма да надделеят. Това още веднъж потвърждава обещанието на Христа за непогрешимостта на учението на църквата. Това, разбира се, не означава, че по отношение на светостта, например, всеки един член на църквата, или на църковната йерархия, е светец, но само че църквата, като цяло, ще се отличава, освен всичко останало, със светостта на живота на своите членове.

Евангелие от Иоана 14-16 глава:
В беседите на Христа с апостолите по време на Тайната вечеря, можем да забележим няколко стиха, които ясно посочват обещанието за непогрешимост. Например в 14 глава:
“16. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки,
17. Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.
...
26. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.”

И в 16 глава:
“13. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето.”

И същото обещание е потвърдено от Христа непосредствено преди Неговото възнесение (Деяния на апостолите 1:8). Какво друго би могло да означава това обещание за вечно присъствие и помощ на Светия Дух, Духът на истината, освен че третият ипостас (лице – б.пр.) на Светата Троица ще бъде отговорен за това, което апостолите и техните наследници биха дефинирали като част от Христовото учение? И ако Светият Дух е отговорен за църковното учение, то значи то е непогрешимо: това, което е дадено от Светия Дух, не може да бъде грешно или неправилно.

Първо послание до Тимотея 3:15:
В първо послание до Тимотея, свети апостол Павел говори за “Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината”. И това твърдение, ако то се отнасяше за една грешна църква, би било преувеличено, погрешно и подвеждащо. Това, че свети апостол Павел е казал това като буквална истина, се потвърждава от проповядваната от него и другите апостоли боговдъхновеност и божествен авторитет на Свещеното Писание, и от мисията на апсотолите и техните наследници да продължат да проповядват словото Божие неизменено до свършека на света. “Като възприехте слушаното от нас слово Божие,” пише апостол Павел до Солуняни, “усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас, вярващите” (Първо послание до Солуняни 2:13). Евангелието, пише той до Коринтяни, се проповядва с цел пленяване на “всеки разум, за да бъде покорен на Христа” (Второ послание до Коринтяни 10:5). Всъщност, догмите на вярата са толкова неизменни и неопровержими, че апостол Павел предупреждава Галатяни да анатемосат всеки, дори “Ангел от небето”, който би им проповядвал друго Евангелие, различно от предаденото им от свети апостол Павел (Послание до Галатяни 1:8). И това е характерно не само за апостол Павел. Другите апостоли също анатемосват тези, които проповядват християнство, различно от проповядваното от тях (апостолите) (виж Второ съборно послание на свети апостол Петра 2:1; Първо съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 4:1; Второ съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 1:7; Съборно послание на свети апостол Иуда 1:4). Тоест, църквата е стълб и крепило на религиозната истина в този свят, и тя говори от името Божие.

Деяния на апостолите 15:28:
Накрая, непогрешимостта на църквата ясно се вижда в израза, използван от апостолите по време на техния събор в Йерусалим: “Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам да не ви възлагаме вече никакво бреме”. Разглежданите в този случай въпроси са по-скоро от дисциплинарно, отколкото от догматично естество, но, независимо от тях, е разгледан и важният догматичен въпрос, дали християните, според учението Христово, следва да спазват старият закон в неговата пълнота, така, както го спазвали ортодоксалните евреи. Това е основният разглеждан въпрос, и при решаването му апостолите говорят от името и с авторитета на Светия Дух. Нима ако те не вярваха в обещанието Христово, в Неговото уверение за непогрешимо божествено ръководство, щяха да си позволят да говорят по този начин? И нима е възможно те, вярвайки в това, да са разбрали Господа нашего Иисуса Христа неправилно?


Доказателства за непогрешимостта на църквата от Традицията{5}

Макар през първите векове да няма официални дискусии по отношение на църковната непогрешимост, църквата, като едно цяло, винаги е действала като апостолите, от позицията на своята непогрешимост по отношение на догматичните въпроси, и това е било приемано единодушно от всички църковни учители и Отци на църквата. Тези, които са се опитвали, по каквато и да било причина, да противоречат на учението на църквата, са били третирани като представители на Антихриста и са били отлъчвани от църквата и анатемосвани.

  • От писмата на свети Игнатий Антиохийски{6} става ясно, до каква степен той не е приемал ересите, и колко твърдо убеден е бил, че църковното тяло е божествено предопределeн и ръководен от Бога инструмент на истината. А навсякъде, където се говори за божествено ръководство по отношение на догматични въпроси, се има предвид непогрешимост.
  • Един пример за древното вярване в непогрешимостта на дърквата е достигнало до нас именно от Игнатий Антиохийски. През втори век той пише в своето писмо до църквата в Смирна{7}: ”Където е епископът, нека там да бъдат и хората; така, както където е Иисус Христос, там е Католическата църква” (Писмо до Смирненци, 8,1, 110 г. сл. Р. Хр.) (Letter to the Smyrnaeans, 8, 1 [A.D. 110])
  • Свети Поликарп{8} бил толкова непримирим към ересите, че, според преданието, когато среща на улицав Рим Марцион{9}, не се поколебал да порицае еретика в лицето му като ”първороден (син - б.пр.) на Сатаната”. Това събитие, независимо дали в действителност се е случило или не, със сигурност е в духа на времето, несъвместим с вярата в църква, която може да допуска грешки.
  • Свети Ириней{10}, който по отношение разликите в празнуването на Пасха се опитва да смегчава отношенията между Изтока и Запада, убеждавайки всички, че не е редно заради разлики в обичаите да се нарушава братското единство, заема съвсем различна позиция към догматичните противоречия с гностиците{11}. Основното, на което се позовава свети Ириней, за да опровергае еретиците, е принципът на живият църковен авторитет, когото той смята за непогрешим. Той пише: “Там, където е църквата, там е Духът Божий, и там, където е Духът Божий, там е църквата, и всяка благодат: защото Духът е истина” (Срещу ересите, III, xxiv, 1) (Adv. Haer. III, xxiv, 1). И отново: “Където е дадена благодатта Божия, там трябва да търсим истината, тоест при тези, на които принадлежи апостолското приемство от апостолите, и неподправеният и нетленен свят. Те са тези, които ... са пазители на нашата вяра ... и сигурно (sine periculo) ни обясняват Писанията” (пак там, IV xxvi, 5) (op. cit., IV xxvi, 5).
  • Свети Киприян{12} сравнява църквата с непорочна девица (Adulterari non potest sponsa Christi, incorrupta est et pudica (De unitate eccl.)).
  • Съществуват немалко свидетелства от първите векове след Рождество Христово, които потвърждават, че службата на дяконите, свещениците и епископите е била установена още преди края на първи век. Първи епископ на град Рим е бил свети апостол Петър, следван от свети папа Лин, свети папа Анаклет и свети папа Климент Римски.
  • Свети папа Климент Римски{13}, в своето Послание до Коринтяни (ок. 96 г. сл. Р. Хр.), пише за апостолското приемство на свещенството:
    “Апостолите получиха Евангелието за нас от Господа Иисуса Христа; Иисус Христос беше изпратен от Бога. Значи Христос е от Бога, и апостолите са от Христа. И двете идват тогава по волята Божия... Проповядвайки навсякъде по страни и градове, те поставиха (назначиха – б.пр.) своите първи плодове, след като ги изпитаха чрез Духа, да бъдат епископи и дякони за вярващите. И това не направиха по нов начин, тъй като беше писано още от съвсем древни времена за епископите и дяконите; защото така говорят Писанията: ‘Ще поставя техните епископи в справедливост и дяконите им в правда’ (необичаен цитат по Книга на пророк Исаия 60:17). ... И нашите апостоли знаеха чрез Господа нашего Иисуса Христа, че ще има съревнование за поста на епископа. По тази причина, бидейки получили това пророчество, те назначиха тези хора, и след това дадоха закон, за да може, ако тези хора заспят, други утвърдени мъже да наследят тяхното служение.”
  • Свети Атанасий Велики{14}, в своето Първо писмо до Серапион{15}, пише, че той се придържа към “традицията, учението и вярата, проповядвани от апостолите и пазени от отците (на църквата – б.пр.)”. По тази причина, свети Атанасий смята, че в някои случаи вярата трябва да е с приоритет пред разума.

От всички тези факти, както и от много други, можем да заключим, че Христос е установил видима, земна църква, със своя организация и йерархия, и се е погрижил за нейното продължение – продължение на служението на дяконите, свещениците и епископите чрез апостолското приемство, за нейното ясно различаване (тоест, да е видима църква, която е лесно да бъде намерена от търсещите), и за начин, по който тази църква да запази непокътнато Неговото учение, именно чрез дара на непогрешимостта на църквата като цяло, но и чрез непогрешимостта на съборите на епископите (Вселенските събори) и на Римския папа. Ако наистина, както ни е обещал Христос, портите адови няма да надделеят над Неговата църква, то тя трябва да е защитена от това да изпадне в ерес и, по този начин, да отпадне от Христа.

Неоспорим факт е също така вярата на християните от първите векове, и след това, до времето на Реформацията, в това, че само църквата притежава в пълнота учението Христово, и че църквата говори чрез епископството, в едно с главата на църквата – Римския папа. Да се оспори непогрешимостта на църквата би било равносилно на поставяне под въпрос на истинността и верността на самия Бог. Именно по тази причина е било възможно, църквата, в лицето на нейните епископи, да заклейми появилите се през първите векове ереси и да запази Евангелието в неговата истинност и цялост. След Първия Вселенски събор в Никея през 325 г. бива прието за подходящо, да се събират Вселенски събори, председателствани от Римския папа (или негови представители) като глава на църквата, по примера на събора на апостолите в Йерусалим.

 


 

За непогрешимостта на вселенските събори{16}


Принципът за непогрешимостта на църквата преминава и към Вселенските събори. Техните решения са били смятани за непогрешими. Дори еретиците са признавали и уважавали този принцип, и, ако отказвали да се подчинят на решенията на някой вселенски събор, те го правели под предлог, че този или онзи събор не е бил наистина вселенски, че не е представял църквата в нейната пълнота, и, по тази причина, не е непогрешим в своите решения.

Вселенските събори са един от инструментите, чрез които гласът на непогрешимия църковен авторитет може да бъде чут. Единствено епископите – наследници на светите апостоли, притежават Божия дар на непогрешимостта. От времето на събора на апостолите в Йерусалим, до времето на Първия Вселенски събор в Никея през 325 г., авторитетът на църквата, в лицето на нейните епископи, бил достатъчно ефективен. С появата на кризата на арианската ерес обаче се оказало, че този авторитет не е достатъчен.

Арианската ерес е наречена така по името на своя създател, свещеника Арий (ок. 250-336 г.). Арий твърдял, че Синът Божий Иисус Христос няма едно и също естество с Бог Отец, и че, макар световете ("вековете") да са били създадени чрез Сина Божий и Той да е съществувал преди всички векове, най-напред, преди Бог Отец да Го сътвори, Синът не е съществувал. Според арианската ерес, Бог Син е бил създаден от Отца, и съответно не е едно от трите лица на Светата Троица, не е Бог, но е просто съвършено Божие създание.

Арианската ерес бързо набира сила и се разпространява в почти цялата Източна църква, както и в немалка част от Западната църква. През 3-4 век, и дори след Първия Вселенски събор, по времето на свети Григорий Богослов{17}, голяма част от най-важните църкви в Константинопол са ариански. Проблемът се засилва и от факта, че немалко византийски императори са били поддръжници на арианската ерес, включително император Константин, който приема кръщение на смъртния си одър от свещеник-поддръжник на арианската ерес (по тази причина Католическата църква не приема канонизацията на император Константин, но само тази на майка му – света Елена). Всъщност, арианската ерес била доминираща във византийския императорски двор, сред благородниците и повечето епископи в Източната църква до към края на 4 век.

Тази сериозна криза в църквата изисквала строги мерки. Това била и причината за свикването на Първия Вселенски събор.

Православните християни не оспорват решенията на Вселенските събори. Според Православния катехизис, Вселенски събори са: “Събрания на пастирите и учителите на Църквата или йерархическо представителство на всички поместни църкви, които се осъществяват с цел засвидетелстване на общата им вяра, за утвърждаване на веровите истини, дадени в Божественото Откровение, за установяване на правила, задължителни за цялата Църква и за разрешаване на въпроси, имащи общоцърковна важност. Вселенският събор е върховен авторитет в православната църква по въпросите на вероучението и единствен орган на нейното вселенско законодателство. Вселенските Събори се признават за вдъхновени в своите решения от Светия Дух, тъй като те изразяват единомислието на цялата християнска църква от различни места и времена. Поради тази боговдъхновеност определенията им са непогрешими.”

Повечето протестанти приемат решенията на първите четири вселенски събора, макар да не приемат вселенските събори и решенията им като обвързващи. Икуменическото (=вселенско) движение сред някои протестантски общности обаче не трябва да се бърка с вселенски събори. Макар тези протестантски събрания да се организират с подобна цел, в случая не можем да говорим за ‘вселенски събори’, и причината за това ще бъде обяснена по-долу, в определенията и изискванията за това, едно събрание да бъде прието за Вселенски събор.

Вселенски събор

Вселенският събор, за разлика от местните събори, е събрание на епископите, които представляват вселенската църква, създадена от Христа, и нейната йерархия. Още от времето на първенството на свети апостол Петър и на неговите наследници, Римските папи, и до ден днешен, вселенските събори са съществена част от устройството на църквата, като самите Вселенски събори не могат да бъдат независими от папата, или да бъдат свиквани в негова опозиция. Това се потвърждава ясно и от Светите Отци на църквата, напр. Свети Никифор{18}, патриарх Цариградски (патр. 806-815 г.), който пише:

“Без когото (Римския папа или негови представители, които да председателстват Седмия Вселенски събор – б.пр.) доктрина, представена от църквата, макар да е потвърдена от каноничните правила и да е в църковна употреба, никога не може да получи пълно одобрение или валидност. Защото те са (Римските папи – б.пр.) тези, на които е било поверено управлението на свещените дела, и които са получили в ръцете си честта на първенството между апостолите.” (Niceph. Cpl. pro. s. imag. c 25 [Mai N. Bibl. pp. ii. 30])

(Този цитат, както и други доказателства за това, че Вселенските събори винаги са били подчинени на Римския папа, могат да бъдат прочетени в статията За първенството на Римския папа – Част 4.)

От това следва, че:

  • Правото да свиква Вселенски събори принадлежи на Римския папа, макар чрез дадено от негова страна – предварително или впоследствие (ante or post factum) – съгласие, съборите да могат да бъдат свиквани от, или в името на, светската власт (напр. от император), каквито са случаите с много от ранните вселенски събори. За да бъде съборът вселенски, на него трябва да присъстват епископи от цял свят, които са в общение със Светия Престол, но не се изисква присъствието на всички, или дори на мнозинството, епископи.
  • Правото да председателства събора принадлежи, и винаги е принадлежало, на Римския папа, или на негов(и) представител(и). По отношение на решенията на събора, не се изисква наличието на единодушие.
  • Накрая, решенията на събора трябва да бъдат одобрени и потвърдени от папата, за да им бъде даден вселенски авторитет. Това трябва да е предшествано от решенията на събора, освен ако папата, по своето присъствие и съвест, вече не е дал своята официална ратификация.

Вселенски събор, който отговаря на горните условия, е инструмент на непогрешимостта на църквата. Как, ако не чрез такъв един инструмент, би могъл да бъде изразен непогрешимият авторитет на църквата, освен чрез папата? Ако Христос обеща да бъде там, където са дори само двама или трима Негови ученици, събрани в Негово име (Евангелие от Матея 18:20), то Той със сигурност присъства и в събранието на епископите на Неговата църква. И Утешителят, Който Христос обеща да им даде, за да може определеното от събора да бъде предшествано от апостолския израз “угодно бе на Светаго Духа и нам”. И самите събори са приемали така своя аторитет, и решенията им са били приемани под заплахата от анатема. Свети Атанасий Велики{14} казва, че “Словото Божие, произнесено от Вселенския събор в Никея, стои вовеки” (Ep. ad Afros, n. 2). Свети Лъв Велики{19} доказва непроменливия характер на ученията на съборите въз основа на това, че Бог неотменно е потвърдил тяхната истинност (universae fraternitatis irretractabili firmavit assensu) (Послание 120, 1).

 


 

Доказателства за непогрешимостта на папата – от Библията и Преданието

Обяснение на непогрешимостта на Папата{20}

Една от най-неправилно разбираните догми на Католическата църква е тази за непогрешимостта на папата. Много хора смятат, че това означава, че всяка дума, която излиза от устата на папата, е непогрешима. папата е човек като всички други и следователно може да съгреши. Той сам пръв признава това. Той редовно ходи на изповед и изповядва своите грехове, кае се и получава прошка. Католиците не отхвърлят човешката природа на папата. На среща със свещеници, папа Бенедикт сам каза:

“...Папата не е оракул, той е непогрешим само в най-редки случаи, както всички ние знаем...”

Това, което църквата казва с доктрината за непогрешимостта, е че Христос пази Своето стадо, като помага на папата да говори правилно в официални изявления, ex cathedra, за морала и вярата. Църквата твърди, че тези изявления са непогрешими, не че църковните лидери са съвършени. Със сигурност, всички в Римокатолическата църква са грешни, включително лидерите й, така както са грешни протестантите, православните и всички хора.

Доктрината за непогрешимостта не е свързана с интелигентността, интуицията, морала или дори вярата на папата. Доктрината за непогрешимостта е свързана с Божията закрила на църквата. Удивителен е фактът, че дори през средните векове, когато е имало някои съмнителни и дори лоши папи, Бог не им е позволявал да се произнасят по въпроси на вярата и морала по време на тяхното управление.

Папата упражнявал своята непогрешимост само в редки случаи в историята на църквата, случаи, които се броят на пръсти.Ето ги условията:

  1. Папата трябва да говори ‘ex cathedra’ (от престола на свети апостол Петър), в своя официален капацитет (условията за учение ‘ex cathedra’ са разгледани подробно по-долу).
  2. Решението на папата трябва да е задължително за цялата църква.
  3. То трябва да засяга върпоси за вярата и морала.
  4. Папата трябва да говори с намерение да поучава.

Някои хора се чудят, как е възможно таинството и чудото на непогрешимостта. Как така един грешен човек, при определени условия, може да говори непогрешимо? Трябва да се запитаме, “способен ли е Христос да защитава Своето стадо по Свой начин”? Отговорът е, че за Христа всичко е възможно. Христос обеща да води и закриля Своята църква, и да й изпрати Светия Дух, Който да я води по пътя на истината (Евангелие от Матея 16:18-19, 18:18, 28:20; Евангелие от Йоана 14:16, 25, 16:13). Светият Дух е ръководел църквата, когато тя е решавала, кои книги да съставляват Библията. Това е било непогрешимо решение. Слава на Бога!

Със сигурност много от четящите това са имали преживяване, при което Господ много ясно им е показал нещо чрез милостта на Светия Дух. Колко повече Той би искал да направи това за някой, на когото е било поверено да ръководи, и да влияе на, милиони християни!

Католиците не вярват, и никога не са вярвали, че папата е безгрешен, или че той е по-велик човек от другите в църквата. Що се отнася до видимото ръководене на църквата, ако то е толкова неправилно, тогава:

  1. защо Христос е поверил на апостол Петър да ръководи създадената от Него църква (Евангелие от Лука 22:31-32; Евангелие от Йоана 21:15-19)? и
  2. защо православните християни почитат своя патриарх и своите епископи?

Ако приемем твърдението на някои православни, че само Христос може да бъде Пастир на Своето стадо, то тогава и Православната църква не би могла да има епископи. Самата дума епископ идва от гръцкото "episkopos" - тоест, “надзирател”, “ръководител”, което също означава пастир – този, който надзирава стадото. По този начин, самата традиция на Православната църква признава и показва, че Христос не е единственият пастир на Своето стадо, но че има много, много Негови наместници. Понеже всички епископи са, в действителност, Христови наместници. Но епископът на Рим (пряк наследник на свети апостол Петър) държи първенство сред всички тези наместници Христови, и следователно е Христов наместник на вселенско ниво, докато другите епископи (и патриарси, архиепископи и митрополити) са Христови наместници на местно или регионално ниво.

За правилното разбиране на дефиницията ‘ex cathedra’ е важно да се отбележи, че:

  • това, за което говорим, е непогрешимост на папата, не безгрешност или боговдъхновеност;
  • непогрешимостта на папата е, по своята природа и обхват, същата като тази непогрешимост, която притежава и църквата като цяло; за да бъде непогрешимо учението на папата ‘ex cathedra’, не е необходимо то да бъде ратифицирано от църквата;
  • непогрешимост не се приписва на всеки доктринален акт на папата, но само на това, което той ни учи ‘ex cathedra’; условията за учение ‘ex cathedra’, според Ватикана, са:
    • Римският понтиф трябва да говори в своето обществено и официално качество на пастор и доктор на всички християни, не само в своя частен капацитет на богослов или проповедник, нито като светски господар или просто като свещенослужител от диоцеза на Рим. Трябва да е явно, че той говори като духовна глава на вселенската църква.
    • Дори тогава, папата е непогрешим, само когато, в посочения по-горе свой капацитет, той говори за някоя доктрина на вярата или морала.
    • После, трябва да е достатъчно явно това, че той възнамерява да ни учи с цялата пълнота и безвъзвратност не своята върховна апостолска власт, с други думи, че неговата цел е да определи част от някоя доктрина по напълно финален и окончателен начин.
    • Накрая, за да бъде решението ‘ex cathedra’, необходимо е да бъде явно, че папата възнамерява неговото решение да е обвързващо за цялата църква. То трябва да изисква вътрешно съгласие с неговото учение от всички вярващи, под страх от ‘духовно корабокрушение’ (naufragium fidei), според израза, използван от Пий IX при дефиниране на Непорочното Зачатие на на Дева Мария. Теоретично, това намерение на папата може да бъде достатъчно явно в решение на папата, което е адресирано само към определена църква; но в днешно време, когато комуникацията дори в най-отдалечените краища на земята е толкова лесна, и е лесно да се осигури нaистина вселенско оповестяване на папските декрети, по презумпция папата не възнамерява неговото доктринално учение да бъде приемано от вярващите за учение ‘ex cathedra’ или за непогрешимо, освен ако папата сам не се обърне към църквата като цяло, по признатия официален маниер.

В заключение можем да споменем, че непогрешимостта е била дадена лично на свети апостол Петър и на всички негови наследници в неговото първенство в църквата, но не като прерогатив, чието упражняване може да бъде делегирано от папата на някой друг. По тази причина, доктринални решения или учения на римските конгрегации (напр. ‘Sacr? Cardinalium Congregationes’ – конгрегация, съставена от кардинали, с цел помагане на папата за управлението на църковните дела), дори когато са одобрени от папата, не претендират за непогрешимост. За да бъдат непогрешими, тези решения или учения трябва да идват от самия папа, от негово име, според вече споменатите условия за учение ‘ex cathedra’.


Библейски доказателства за непогрешимостта на папата{21}

Библейските доказателства за непогрешимостта на папата са по-силни и по-ясни от тези за непогрешимостта на църквата като цяло, точно както доказателствата за първенството на римския папа са по-силни и по-ясни от всяко едно доказателство за апостолската епископска власт.

Евангелие от Матея 16:18
“18. и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят;”

Противниците на папството многократно са се опитвали да отхвърлят единственият очевиден и естествен смисъл на тези думи, според които свети апостол Петър е камъкът-основа на църквата и източникът на нейното съвършенство и устойчивост пред портите адови. Обикновено противниците на папството казват, че ‘този камък’ е Сам Христос, или неговата вяра, не самата личност и служение на апостол Петър. Този въпрос е разгледан подробно, вкл. от историческа и граматическа гледна точка, в статията За първенството на Римския папа – Част 1. Там е обяснен и смисълът на този библейски стих, както и използваната в гръцкия език граматическа конструкция, която доказва единственото възможно тълкуване на този стих – че ‘този камък’ е именно самият апостол Петър.

Евангелие от Лука 22:31-32
“31. И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница;
32. но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си.”

Тук Христос се обръща към свети апостол Петър, и към неговите наследници в първенството в църквата. Тази специална молитва на Христа е само и единствено за апостол Петър като глава на църквата. И тъй като не можем да се съмняваме в силата на молитвата на Христа, от тук следва, че на свети апостол Петър, и на неговите наследници, Христос лично е поверил да утвърди във вярата своите братя – другите епископи, и вярващите като цяло. И това предполага неговата непогрешимост.

Евангелие от Йоана 21:15-17:
“15. А когато се наобядваха, Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца.
16. Казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци.
17. Казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? Петър се натъжи, задето третия път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци.”

Тук Христос трикратно иска от свети апостол Петър да потвърди своята обич към Него, и три пъти му поръчва да пасе Неговите агънца и овце. Христос поверява на свети апостол Петър пълният и върховен пастирски авторитет над цялото стадо Христово – не само ‘агънца’ (т.е., вярващите), но и ‘овци’ (другите епископи), - и в това поръчение, без съмнение, се съдържа върховен доктринален авторитет. Но една такава доктринална власт в църквата не би могла наистина да осигури единството на църквата, което иска Христос, освен ако тя не е непогрешима. Безсмислено е да се твърди, както често правят не-католиците, че тези стихове предстваляват просто възстановяване на свети апостол Петър като един от апостолите след трикратното му отричане от Христа. Напълно е възможно, Христос да е изискал това трикратно признание в контраст с трикратното отричане, но ако думите Христови в този и в другите (посочени по-горе) цитати наистина означават нещо, и ако те трябва да бъдат разбирани по същия явен и очевиден начин, то не можем да отречем, че Евангелието ясно подкрепя папската власт. Също толкова безсмислено е да се твърди, че тази власт е дадена на апостол Петър просто като на един от апотолите: в тези стихове, апостол Петър е изтъкнат между апостолите, и Христос набляга на Своето обръщение лично към него, поради което не можем да избягаме от истинността на тези Христови думи и от католическата позиция за техния смисъл. По-нататък, явно е от доказателства като Деянията на светите апостоли, че свети апостол Петър е имал първенство в ранната църква (по-подробно този въпрос е разгледан в серията статии За първенството на Римския папа), и за да бъде това първенство ефикасно за целите, които е предвидил Христос, то трябва да е включвало в себе си предпоставката за доктринална непогрешимост.


Доказателства за непогрешимостта на папата от Традицията{21}

Още от първите векове след създаването на църквата може да се види широкоразпространеното признаване от различните църкви на върховната власт на Римския понтиф по отношение не само на дисциплинарни, но и на доктринални въпроси. Това се вижда ясно, например, от:

  • писмото на свети папа Климент I{22} до коринтяните, писано в края на I век;
  • начинът, по който, скоро след това, свети Игнатий Антиохийски{6} се обръща към Римската църква;
  • позицията на свети папа Виктор{23} през втората половина на втори век, във връзка с противоречията за празнуването на Възкресение;
  • учението на свети Ириней Лионски{10}, който дава като правило срещу ересите това, че съгласието с (и подчинението на) Рим е достатъчно потвърждение за апостолското приемство на една доктрина;
  • кореспонденцията между папа Дионисий{24} и неговия съименник, епископът на Александрия, през втората половина на трети век; и др.

Дори еретиците признавали нещо специално в доктриналния авторитет на папата, и някои от тях, като Марцион{9} през втори век, и Пелагий{25} и Калестий{26} през първата четвърт на пети век, апелирали към римския папа с надеждата да получат отмяна на своята анатема от страна на поместните епископи или събори. И още от времето на първите вселенски събори има достатъчно подробни и официални доказателства, признаващи първенството на епископа на Рим по доктринални върпоси. И, което е още по-важно, съществуват подробни официални свидетелства от самите Вселенски събори, за финалността и, съответно, за непогрешимостта, на папското учение.

  • Свети Августин{27}, например, по време на събора в Картаген през 418 г., в своята проповед изразява доминиращата католическа позиция, и, позовавайки се на писмо от папа Инокентий{28} (което утвърждава решенията на събора – б.пр.), казва: “Отговорът на Рим пристигна: случаят е приключен” (Inde etiam rescripta venerunt: causa finita est.). (Свети Августин, Проповеди 131, с.х.);
  • и отново, говорейки по същия въпрос, свети Августин настоява, че “всички съмнения са били премахнати от писмото на папа Инокентий”;
  • Светите отци от събора в Ефес (Трети Вселенски събор) през 431 г. казват, че те са “заставени” да осъдят ереста на Несторий “от свещените канони и от писмото на нашия свят отец и съ-служител, римският епископ Целестин{29}”;
  • двадесет години по-късно, отците от събора в Халкидон (Четвърти Вселенски събор) през 451 г., след като прочитат писмото от папа Лъв{19}, казват: “така вярваме всички ние... Петър говори чрез Лъв”;
  • повече от два века по-късно, по време на третия събор в Константинопол (Шести Вселенски събор) (680-681 г.), същият израз е повторен отново: “Петър говори чрез Агатон{30}”;
  • след още два века, скоро преди Фотиевата схизма, изложението на вярата, съставено от папа Хормисдас{31}, било прочетено и прието по време на четвъртия събор в Константинопол през 869-870 г. (Осми Вселенски събор на Католическата църква (различен от състоялия се през 879-880 г. в Константинопол събор, смятан днес за Осми Вселенски събор от Православната църква)), и в това изложение (от събора – б.пр.) е казано, че: “Ти си Петър”; “Католическата вяра е запазена неосквернена в апостолската епархия”;
  • накрая, обединителният събор във Флоренция през 1438-1445 г. (един от двата събора, свикани с цел прекратяване на Великата схизма от 1054 г.), повтаряйки съдържащото се в изложението на вярата на Михаил Палеолог{32}, прието от втория събор в Лион (1274 г.), постановява, че “светият апостолски престол и Римският понтиф държат първенство над целия свят; и самият Римски понтиф е наследник на блажения Петър, принц на апостолите и истинен наместик Христов, и глава на цялата църква, и отец и учител на всички християни, и на него, в лицето на блажения Петър, е дадена от нашия Господ Иисус Христос пълната власт да пасе, управлява и ръководи вселенската църква, и това е признато и от декретите на Вселенския събор и в Свещенте канони”.

По тази причина, явно е, че съборът от Ватикана от 1869-1870 г. не е дефинирал нова доктрина по отношение на непогрешимостта на римския папа, но просто отстоява това, което вече е било безусловно признавано в еквивалентни дефиниции от не един от ранните Вселенски събори. Преди времето на Фотиевата схизма на Изток и на Галиканското движение на Запад, не е съществувало официално отричане на първенството или на непогрешимостта на папата, но дори обратно - има множество свидетелства, които ги потвърждават.

 

 



БЕЛЕЖКИ


  1. По данни от Католическа Енциклопедия - Непогрешимост

  2. По данни от Католическа Енциклопедия - Непогрешимост и от

  3. Ex cathedra – буквално преведено, ‘от стола’, ‘от престола’. Богословски термин, означаващ авторитетно учение, и прилаган към определенията, давани от Римския понтиф по отношение на вярата и морала. - Католическа Енциклопедия - Ex Cathedra

  4. Всички цитати са по Библия, издание на Светия Синод, София 1998 г.

  5. По данни от Католическа Енциклопедия - Непогрешимост, Католическа Енциклопедия - Папа свети Климент I, Catholic.com - Papal Infallibility и от En.Wikipedia.org - Athanasius of Alexandria

  6. Свети Игнатий Антиохийски (познат и като Теофор) (ок. 35/50-98/117 г. сл. Р. Хр.) – един от апостолските отци на църквата, трети епископ и патриарх на Антиохия след свети апостол Петър и свети Еводий, вероятно ученик на свети апостол Иоан. Свети Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) набляга на честта, оказана на свети Игнатий, когато получава своето епископско посвещение лично от светите апостоли (Проповеди, IV. 587) ("Hom. in St. Ig.", IV. 587). Според Теодорет, сам свети апостол Петър назначава свети Игнатий за антиохийски патриарх. Антиохийският патриарх притежавал всички ценни качества, необходими за да бъде съвършен духовник и истински воин Христов. Когато избухва гонението на император Тит Флавий Домициан (упр. 81-96 г.), свети Игнатий е подготвен. Бдителността му е неизчерпаема и усилията му да вдъхне надежда на своето паство – неуморни. Визстановяването на спокойствието, макар и краткотрайни, успокоява свети Игнатий. Но не за себе си той се радва, тъй като постоянно желание на неговата рицарска душа е било да приеме пълнотата на християнското изповедание чрез мъченическа смърт. Това негово желание няма да остане неизпълнено. В творбата “Мъките Игнатиеви” (Martyrium Ignatii), в която съвременници на свети Игнатий описват мъченическата му смърт и събитията, довели до нея, се съдържа пълната история на изпълененото със събития пътуване на свети Игнатий от Сирия до Рим. Според тази творба, император Траян (упр. 98-117 г.), победил скитите и даките, решава да утвърди универсалността на своето управление чрез серия религиозни ‘завоевания’. Той разпорежда християните, заедно със своите съседи-езичници, да славят техните идоли. Който не се подчинял на императорския декрет, бил заплашен от преследване и смъртно наказание. Изправен пред такава опасност, свети Игнатий прави всичко по силите си да попречи на императора да постигне своите цели, и това не остава незабелязано. Свети Игнатий бил арестуван и изправен пред император Траян, който тогава се намирал в Антиохия. Обвинен от самия император в нарушаване на неговия едикт и склоняване на други към това, свети Игнатий храбро изповядал своята вяра в Христа. Императорът заповядал, свети Игнатий да бъде окован във вериги и откаран в Рим, където да бъде даден за храна на зверовете. На път към Рим, където трябва да приеме мъченическа смърт, пише няколко Послания до Римляните, които са пример за ранно-християнско богословие. Писмата засягат въпроси като еклесиологията (от гръцки ‘ekklesia’ – конгрегация, църква; и ‘logos’ – наука – наука за богословското разбиране за църквата), таинствата и ролята на епископа в църквата. В едно от писмата свети Игнатий пише: “От Сирия до Рим дори се боря със зверове, по суша и по вода, през деня и през нощта, бидейки завързан между десет леопарда, и дори група войници, които стават по-лоши, ако някой се отнас добре с тях.” Въпреки всичко това, пътуването му се превръща в триумф. На няколко места по пътя негови братя-хритияни го приветстват с думи на утеха и почит. Скоро след пристигането си в Рим, свети Игантий се увенчава с мъченически венец в Колизеума, най-големият амфитеатър на древния Рим. Свети Игнатий е почитан като светец от Римокатолическата, Православната и Сирийската църкви. - Католическа Енциклопедия; En.Wikipedia.org - Ignatius of Antioch

  7. Смирна (Smyrna) - древен град в Измир, Турция. - En.Wikipedia.org - Smyrna

  8. Свети Поликарп (ок. 69-155 г.) - ученик на свети апостол и евангелист Йоан, епископ на град Смирна (древен град в Измир, Турция). Един от тримата апостолски Отци на църквата, заедно със свети Климент Римски и свети Игнатий Антиохийски. Единствената му запазена творба е Писмо до Филипяни. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източно-католическите, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Polycarp

  9. Маркион (или Марцион, Marcion) (ок. 85-160 г.) – раннохристиянски богослов, създател на сектата на марционитите, отлъчен от църквата. Той отричал еврейската Библия и смятал, че Новият Завет трябва да е съставен само от десет послания на свети апостол Павел, и неговото лично Евангелие от Маркион. Според Марцион, апостол Павел бил единственият апостол, който правилно разбрал новото послание за спасение, дадено от Иисус Христос. - En.Wikipedia.org - Marcion of Sinope

  10. Свети Ириней Лионски (живял през втори век, поч. 202 г. сл. Р. Хр.) – раннохристиянски апологет, един от отците на църквата. Ученик на свети Поликарп, който е бил ученик на свети апостол и евангелист Иоан. Автор на много трудове, един от най-важните и най-добре запазените е “Срещу ересите’ (Adversus Haereses). Пише също инструкции за новопокръстени християни “Изложение на апостолската проповед’, както и “По въпроса за познанието”, “За монархията”, “Как Господ не е причина за злото” и др. - En.Wikipedia.org - Irenaeus

  11. Гностицизъм - се отнася до разнообразно, синкретично религиозно движение, съдържащо различни вярвания. Гностици е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията.
  12. Свети Киприян Картагенски (?-258 г.) – епископ на Картаген, Северна Африка, и автор на богословска литература. Роден в знатно езическо семейство. Става християнин и приема кръщение, след което, ок.245/248 г., раздава част от богатството си на бедните в град Картаген. Скоро след кръщението си бива ръкоположен за дякон, и след това – за презвитер. ок. 249 г. е избран за епископ на Картаген. В историята е запазен случаят с противоречието между свети Киприян и епископите от Африка, и свети папа Стефан I за кръщението на приеманите в църквата еретици. В Северна Африка било традиция, еретиците, приемани в църквата, да бъдат кръщавани отново. Традицията в Рим, Мавритания и цялата останала църква била кръщението, направено от еретиците, да се смята за валидно, и да не се прави повторно кръщение. Свети Киприян отстоява своята позиция и дори два пъти свиква поместен събор на епископите от Северна Африка, които, заедно с него, да потвърдят необходимостта от повторно кръщение на еретиците. В отговор, свети папа Стефан издава безапелационен декрет,в който забранява “нововъведенията”, тоест повторното кръщение на приеманите в църквата еретици. Този декрет е последван от кореспонденция между свети Киприан и други духовници, както и от още един поместен събор на Северноафриканските епископи. Окончателната развръзка на този проблем не е достигнало до нас. Знаем обаче няколко важни неща: (1) в по-голямата част от Северна Африка, както и в Кападокия (на територията на днешна Турция), по традиция всички езичници, приемани в църквата, са били кръщавани повторно; в цялата останала църква, те са били приемани само с възлагане на ръце; (2) до ден днешен, традицията в Римокатолическата и в повечето Православни църкви отговаря на издадения от свети папа Стефан декрет, а именно – кръщението на други християнски деноминцаии се приема за валидно, и не се прави повторно кръщение, а само миропомазване (освен при православните, приели Римокатолицизма, тъй като те са били помазани по време на таинството Свето Кръщение); (3) и папа Стефан, и свети Киприян, въпреки своите различия, са канонизирани за светци.
    В края на 256 г., по времето на император Валериан I (упр. 253-260 г.), започва ново гонение на християните. Мъченическа смърт приемат и свети папа Стефан I, и избраният след него свети папа Сикст II. В Северна Африка, свети Киприян смело подготвя християните за очаквания едикт за тяхното преследване, като пише ‘В похвала на мъчениците’ (De exhortatione martyrii), и давайки личен пример, когато той сам е изправен пред римския проконсул на 30 август 257 г. Свети Киприян смело изповядва вярата си. Консулът го изпраща на заточение, по време на което свети Киприян, според възможностите си, утешава християните и заточените с него свещеници. Във видение той вижда своята наближаваща участ. Една година след заточението, свети Киприян бил изпратен отново в Картаген, където бил държан като затворник в своята вила. След назначаването на нов проконсул, свети Киприян е осъден на смърт. Свети Киприян е обезглавен с меч, на открито, пред голямо многжество народ, събрал се да го изпрати в последното му пътуване. Свети Киприян сам съблича дрехите си, коленичи, моли се, завързва очите си и бива обезглавен. Християни погребват тялото му, и на мястото на гроба и на екзекуцията му по-късно са построени църкви, впоследстиве разрушени при нападението на племето на вандалите. Най-важната творба на свети Киприян е ‘За църковното единство’ (De unitate ecclesiae), в която той пише: “Бог не е Отец на този, за когото църквата не е майка;... тези, които се събират другаде, извън църквата, разпиляват църквата Христова” (vi) “нито има друг дом за вярващите, освен едната Църква” (ix). Запазени са също 81 негови писма, които представят жива картина на времето, в което живее свети Киприян. Сред творбите му са трактати върху молитвата Отче наш, за скормността на облеклото на девиците, ‘За морала’, ‘За даването на милостиня’ и др. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа Енциклопедия

  13. Свети папа Климент I (папа ок.92-99 г. сл. Р. Хр.), също познат като свети папа Климент Римски (Clemens Romanus) – Почитан от Римокатолическата, Православната и Англиканската църква. Четвърти епископ на Рим след свети апостол Петър, свети папа Лин и свети папа Анаклет I. - En.Wikipedia.org - Pope Clement I

  14. Свети Атанасий Велики (известен също като свети Атанасий I Велики, Патриарх Александрийски) (ок. 293-373 г.) – богослов, Александрийски патриарх, един от Отците на църквата, първият доктор на Католическата църква (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Учи философия и богословие в Александрия. Ръкоположен за дякон през 319 г. от тогавашния Александрийски патриарх свети Александър (патр. 313-326 г.). През 325 г. служи като секретар на свети патриарх Александър по време на Първия Вселенски събор в Никея. Вече известен богослов и аскет, свети Атанасий бил естественият избор за наследник на патриарх Александър след неговата смърт. Свети Атанасий е най-известен с борбата си срещу арианската ерес. Сред творбите му са “Срещу езичниците“ (в две части), “Въплъщението на Словото Божие“, “Житие на свети Антоний“, “Беседа за девството“, “За любовта и самоконтрола“, “За болестите и здравето“ (от тази негова творба са запазени само откъси), “Четири речи срещу арианите“, “История на арианите“, множество писма (вкл. едно писмо по отношение декретите от Първия Вселенски събор) и др. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Athanasius of Alexandria

  15. Свети Серапион (Serapion или Sarapion) (ок. 350 г.) – епископ на Тмуи (Thmuis, съвременен град Tell el-Timai) в Египет, при делтата на река Нил. Поддръжник на свети Атанасий Велики в борбата му с арианската ерес. - En.Wikipedia.org - Saint Serapion of Thmuis

  16. По данни от Католическа Енциклопедия - Непогрешимост, Infoplease.com - Ecumenical council, En.Wikipedia.org - Arianism
  17. Свети Григорий Богослов (330-389/390 г.) – архиепископ на Константинопол, един от тримата светители на църквата (заедно със свети Василий Велики и свети Йоан Златоуст), почитан и от Римокатолическата, и от Православната църкви, а в Римокатолическата църква е наричан също доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Роден в Югозападна Кападокия, в заможно семейство. През 325 г. баща му, Григорий, под влияние на майка му, Нона, става християнин и приема Свето Кръщение. По-късно, през 328 или 329 г., баща му става епископ на близкия град Нациан (от гр. Nazianzus, днес село Nenizi, Турция). Свети Григорий и брат му отначало получават образованието си в бащиния си дом. По-късно Григорий учи реторика и философия в Нациан, Кесария, Александрия и Атина. По време на пребиваването си в Атина се сприятелява със свети Василий Велики (според други източници, двамата се запознават по време на обучението им в Кесария), с когото стават приятели за цял живот. През 361 г. свети Григорий се връща в Нациан, и е ръкоположен за презвитер от баща си. Григорий прекарва следващите няколко години в служба на християните в нациян, като с помощта на дипломация и реторика разрешава някои богословски спорове, станали причина за разделение в общността. По същото време, император Юлиан Апостат (упр. 361-363 г.) публично се обявява срещу християнството. В отговор, между 362 и 363 г. свети Григорий пише своите "Нападки срещу Юлиан", в които говори с пренебрежение за морала и интелекта на императора, и уверява, че християнството, с помощта на любов и търпение, ще надделее над такива несъвършени управници като Юлиан. През 362 г. император Юлиан започва решително да преследва свети Григорий и други свои критици, но през следващата година губи живота си в битка срещу Сасанидска Персия. Новият император, Йовиан (упр. 363-364 г.), бил християнин и поддържал църквата. Свети Григорий прекарва следващите няколко години в борба с арианската ерес, която заплашвала да раздели Кападокия. Свети Григорий, заедно със своя близък приятел свети Василий, участват и в публични дебати, в които триумфират над поддръжниците на арианската ерес. През 372 г. свети Григорий е ръкоположен за епископ на град Сасима (Sasima, днес село Zamzama в Турция) от своя приятел, свети Василий. В края на 372 г., поради влошеното здраве на баща си, свети Григорий се връща в Нациан, за да му помага за неговия диоцез. Това става причина за обтягане на отношенията между свети Григорий и свети Василий, тъй като свети Василий настоявал свети Григорий да се завърне в своя диоцез в Сасима. След смъртта на майка си и баща си през 374 г., свети Григорий продължава да управлява диоцеза в Нациан, но отказва да стане негов епископ. Свети Григорий раздава по-голямата част от богатството си на бедните и живее строг, аскетичен живот. По-ксъно, в продължение на три години живее в манастир близо до град Селевка (Seleucia, днес град Silifke в Турция). По същото време умира свети Василий Велики. Свети Григорий, поради влошеното си здравословно състояние, не може да присъства на погребението му, но пише 12 поеми в памет на своя приятел. През 379 г. Антиохийският синод и неговият архиепископ Мелетий молят свети Григорий да отиде да проповядва в Константинопол, където широко разпространени били арианската и аполинарската ереси. След много колебание, свети Григорий се съгласил. Проповедите на свети Григорий били много добре приети и привличали все повече хора към дома му, голяма част от който свети Григорий бил превърнал в църква, която нарекъл Анастасия – ‘сцена за възкресение на вярата’. Страхувайки се от неговото влияние, опонентите на свети Григорий решили да отговорят с удар: по време на Великденската литургия през 379 г., тълпа еретици-ариани нахлува в църквата Анастасия, ранявайки свети Григорий и убивайки друг епископ. Успявайки да се спаси от тълпата, свети Григорий се оказва предаден от своя близък приятел Максим Философ, който, заедно с епископа на Александрия Петър, устройва заговор срещу свети Григорий по време на отсъствието му. Положението на свети Григорий в Константинопол остава неясно, докато много важни църкви в града по това време са ариански. Възцаряването на император Теодосий през 380 г. урежда проблема. Императорът, твърдо решен да се справи с арианската ерес, изгонва константинополският епископ Демофил, и на негово място е назначен свети Григорий. С цел решаване на богословските проблеми и утвърждаване на православното (истинно) християнство, през 381 г. император Теодосий свиква през 381 г. в Константинопол събор, по-късно (по време на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон през 451 г.) признат за Втори Вселенски събор. На събора присъстват 150 епископа на Източната църква. Председател на събора е антиохийският патриарх свети Мелетий, който умира по време на събора. След смъртта му, председателското място е заето от свети Григорий. Чувствайки се физически уморен, и разтревожен, че губи доверието на своите братя-епископи, свети Григорий произнася прочувствена рез, с която развълнува императора, и моли да бъде освободен от длъжността на председател на събора. Императоръ аплодирал речта на свети Григорий, похвалил усилията, положени от него, и го освободил от длъжността. В края на живота си, с разклатени здраве и чувствайки се прекалено слаб, за да изпълнява задълженията си като епископ на град Нациан, свети Григорий се оттегля в семейното си имение, където умира през 389 г. Най-голям богословски принос има защитената от свети Григорий Никейска доктрина за Светата Троица и за изхождането на Светия Дух. Той подчертава също, че Иисус не престава на бъде Бог, когато става човек, и е единосъщен(homoiousios) с Отца. Някои богословски творби на свети Григорий внушават, че той вероятно е вярвал, както своя приятел свети Григорий Нискийски, че Господ ще доведе цялото Свое творение в хармония с Божието Царство. Освен своите няколко богословски беседи, свети Григорий пише множество писма, поеми с богословско и морално съдържание, както и някои с биографично съдържание, за своя живот и за живота на свои приятели. Почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.Wikipedia.org - Gregory of Nazianzus

  18. Свети Никифор, патриарх Цариградски (ок. 758-829 г.) – Роден в знатно семейство, в Константинопол, бил е син на императорския секретар Теодор и жена му Евдокия. По времето на император Константин V Копроним (упр. 741-775 г.), поддръжник на иконоборческата ерес, Теодор бил изгонен от императорския двор заради твърдата си вяра в учението на църквата за почитанието на светите образи. След смъртта на император Константин (775 г.) и на сина му Лъв IV Хазар (780 г.), и двамата поддръжници на икоборческата ерес, императрица Ирина, съпруга на император Лъв, става регент на сина им, бъдещият император Константин VI. Свети Никифор получава пост като имперски секретар, и по-късно представлява императрица Ирина по време на Втория събор в Никея (Седми Вселенски събор), който възстановява почитанието на светите икони. Скоро след това свети Никифор се оттегля в основания от него на Босфора манастир. Той се посвещава на аскетичен живот и на изучаването както на светски науки, като граматика, математика и философия, така и на Свещеното Писание. По-късно свети Никифор бил извикан отново в столицата и му било поверено управлението на най-големия дом за най-бедните в Константинопол (според други източници, на свети Никифор било поверено управлението на голяма болница в столицата). След смъртта на константинополския патриарх свети Тарасий (патр. 784-806 г.), имало голямо разделение между свещенството и императорския двор по отношение избора на негов наследник. Накрая, със съгласието на повечето епископи, император Никифор (упр. 802-811 г.) назначава свети Никифор за патриарх. Макар да бил само мирянин, свети Никифор бил известен със своята силна вяра и доброто си образование. На Възкресение Христово, 12 април 806 г., свети Никифор бил ръкополжен за епископ. Това ръкоположение направо като епископ, както и назначаването на мирянин за патриарх, предизвикало силна опозиция от страна на свещенството и монасите, вкл. свети Теодор Студит, игумен на Студийския манастир в Константинопол, и на чичо му, игуменът Платон. По заповед на императора, свети Теодор и Платон дори били задържани и изпратени в затвора за 24 дни. Тази опозиция води до пълен разлом, когато патриарх Никифор, много строг моралист в друго отношение, се съобразил с желанието на императора да приеме в църквата отлъчения свещеник Йосиф, благословил незаконния брак на император Константин VI (упр. 776-797 г.) и Теодора, придворна дама на съпръгата му Мария Амнийска, която император Константин изпратил в манастир, за да може да се ожени повторно. Новият патриарх свиква събор през същата 806 г., на който събор е премахната анатемата срещу свещеника Йосиф, благословил незаконния брак на император Константин VI.
    По-късно, император Михаил I Рангаве (упр. 811-813 г.), след като понася пълен разгром от българите в битката във Версиникия през 813 г., се оттегля със семейството си в манастир. Новият император, Лъв V Арменец (упр. 813-820 г.), бил поддръжник на иконоборческата ерес. Той многократно води дебати с патриарх Никифор за почитанието на светите образи, и му предлага да защити своята позиция пред събор от епископи – поддръжници на иконоборческата ерес. Свети Никифор не признава този събор за валиден и отказва. Псевдо-синодът призовава, свети Никифор да не бъде приеман повече за патриарх, след което гневна тълпа обгражда дома на свети Никифор. Свети Никифор бил охраняван от войници в дома си, и не му било позволявано да извършва своето служение като патриарх. Той протестира пред императора и предлага да се оттегли от поста на константинополски патриарх. Веднага след това, през месец март 815 г., свети Никифор е арестуван и изпратен в заточение в основания от него на Босфора манастир ‘Свети Теодор’. След смъртта на император Лъв, новият император, Михаил II (упр. 820-829 г.), предлага на свети Никифор да са завърне в Константинопол, но отказва да възстанови почитанието на светите икони под предлог, че не иска да се меси в църковните дела. Свети Никифор остава в манастира ‘Свети Теодор’ и продължава усилената си борба с иконоборческата ерес. Там свети Никифор пише следните свои творби: ‘Извинение на Католическата църква за наново повдигнатата схизма по отношение на светите изображения’; ‘Извинение за чистата, неподправена вяра на християните срещу тези, които ни обвиняват в идолопоклонство’; ‘Antirrhetici’, опровержение на творба на иконоборческия император Константин V Копроним, и др. Почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - Католическа Енциклопедия; En.Wikipedia.org - Saint Nicephorus

  19. Свети папа Лъв I (ок. 400-461 г.) – наричан също свети папа Лъв Велики. Доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), водеща фигура в централизиране организацията на Римокатолическата църква. Италиански аристократ по произход. До 431 г., като дякон, заема достатъчно важна позиция, за да се обърне лично към него свети Кирил Александрийски, Александрийският патриарх, с молба за помощ за използване влиянието на Рим за справяне с претенциите на Ювеналий, йерусалимски епископ, който искал да има патриархална юрисдикция над цяла Палестина. По същото време, свети Иоан Касиан посвещава на него своя трактат срещу еретика Несторий, написан по искане на бъдещия свети папа Лъв. Избран за папа през 440 г. За Втория събор в Ефес през 449 г., започнал като вселенски събор, папа Лъв изпраща сови представители, които да прочетат негово писмо с изложение вярата на църквата, както тя била изразена от свети Августин (почитан като светец и от Римокатоличексата, и от Православната църкви). Съборът, свикан от император Теодосий II, започва без присъствието на свещеници от западната църква, с изключение на един свещеник – Юлий, и един дякон – Иларий (който сам по-късно става папа), представители на папа Лъв. Император Теодосий дава председателството на събора на Александрийския патриарх Диоскор I, и изгонва представителите на папа Лъв, отказвайки да прочете донесеното от тях писмо. В същото време обаче, в официалните документи от събора записват присъствието на папските представители. Съборът, по-късно наречен ‘разбойническият събор’, е бил събор на еретиците-монофизити, и се признава като вселенски събор само от някои древноизточни църкви (Арменска, Коптска Православна църви и др.). След този събор, папа Лъв иска от императора да бъде проведен вселенски събор в Италия, и междувременно, по време на събор в Рим през октомври 449 г., отхвърля всички решения на ‘разбойническия събор’. След смъртта на император Теодосий II през 450 г., новият константинополски патриарх свети Анатолий (патриарх 449-458 г.) удовлетворява всички искания на папа Лъв, и догматическото писмо, изпратено от папата за ‘разбойническия събор’, било прочетено навсякъде и било прието от всички. С това въпросът бива разрешен и всякакви нови дискусии за християнската вяра изглеждали ненужни. Цяла Западна Европа била под голямо вълнение заради нападението на хуните, водени от Атила. Заради това, повечето западни епископи нямало как да присъстват на събор, проведен на Изток. Папа Лъв няколко пъти пише на императора и многократно протестира срещу организирането на събор в този момент. Въпреки това, император Флавий Маркиан (или Марциан) (император 450-457 г.) издава декрет – от името и на западния император Валентиниан III (имп. 425-455 г.), - издава декрет, заповядващ на всички епископи и на техните помощник-епископи, да се съберат в Никея. Макар да не одобрява това, папа Лъв се съгласява да изпрати свои представители. По-късно император Маркиан премества събора в Халкидон. Съборът има общо 16 сесии (или заседания), проведени между 8 октомври и 1 ноември 451 г. На този събор, по време на 15-тата и 16-тата сесия, проведени на 31 октомври и 1 ноември, е създаден известният 28 канон, според който константинополският епископ трябва да бъде признат за патриарх, ‘втори по положение и власт след епископа на Рим’. Константинополският епископ е направен патриарх заради факта, че ‘град Константинопол е удостоен с привилегията да има свой император и сенат, и затова и неговият епископ трябва да има специалнио прерогативи’, което е политическа причина. Всички три древни патриархата в църкавата – патриархатите на Рим, Александрия и Антиохия, са патриаршии поради факта, че са основани от свети апостол Петър или по негово поръчение. Йерусалим има свой патриархат по чест, тъй като по Светите земи е проповядвал, приел кръстна смърт и въкръснал нашият Господ Иисус Христос. Папските легати протестират срещу 28 канон, тъй като папа Лъв не им е делегирал правото да одобрят подобна стъпка, и тъй като това нарушава прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, които остават с по-малка власт и влияние от новия патриархат на Константинопол, което противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. След приключване на заседанията, съборът пише писмо до папа Лъв, в което го уведомява за случилото се на събора; благодари за изложението на вярата, съдържащо се в писмото на папата до събора; и го моли за ратификация на 28 канон. Подобни писма до папа Лъв пишат и император Маркиан, както и константинополският патриарх свети Анатолий. В отговор папа Лъв протестира много активно, анулира 28 канон и го обявява за недействителен, тъй като противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Папа Лъв пише още няколко подобни писма до император Маркиан, до императрица Пулхерия, и до патриарх Анатолий. Папа Лъв ратифицира всички декрети на събора, които се отнасят до вярата. По този начин, първите шест заседания на събора са смятани за Вселенски, от където и самият събор бива бива причислен към Вселенските събори. Император Маркиан от своя страна издава няколко едикта (на 7 февруари, 13 март и 28 юли 452 г.), с които потвърждава всички канони на събора в Халкидон и забранява по-нататъшното обсъждане на въпроси, отнасящи се до вярата. Въпреки многото противоречия, след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, вече започва да се говори за константинополския епископ като за патриарх. Значимостта на папа Лъв се дължи на засилването на универсалността (католичността) на Римския епископ, което ясно личи от писмата му, 143 от които са достигнали до нас, както и от запазените негови 96 проповеди. - Католическа Енциклопедия - Свети папа Лъв I (Велики); Католическа Енциклопедия - Събор в Халкидон

  20. По данни от The Pope и Католическа Енциклопедия - Непогрешимост

  21. По данни от Католическа Енциклопедия - Непогрешимост

  22. Свети папа Климент I (папа ок.92-99 г. сл. Р. Хр.), също познат като свети папа Климент Римски (Clemens Romanus) – Почитан от Римокатолическата, Православната и Англиканската църква. Четвърти епископ на Рим след свети апостол Петър, свети папа Лин и свети папа Анаклет I. - En.Wikipedia.org - Pope Clement I

  23. Свети папа Виктор I (папа 186/189 до 199/201 г. сл. Р. Хр.) – роден в Африка. Преди неговото избиране за римски папа, имало разлика в датите, на които се празнувал празникът Възкресение Христово в различните части на света (по-подробно този въпрос е разгледан в статията Григориански календар). Историята на ранната църква показва, че църквите в Мала Азия, по традиция, оставена им от Свети Апостол Йоан, празнували Възкресение Христово на третия ден след еврейската Пасха. (Например, ако Пасха се падне в сряда, то Възкресение ще бъде в петък.) Тези християни, празнуващи Въркресение на 14-тия ден на месец Нисан, били наричани “четиринадесетници”(Quartodecimans). Първият, който отлъчва от общение четиринадесетниците и заклеймява тяхната практика на празнуване на Възкресението, е папа Виктор I, който прави това около 195 г. сл. Р. Хр. - En.Wikipedia.org - Pope Victor I; Григориански календар

  24. Свети папа Дионисий (папа 259-268 г.) – избран за папа през 259 г., след мъченическата смърт на папа Сикст II прeз 258 г. Светият престол останал незает почти една година заради гонение на християните. В своята кореспонденция с епископа на Александрия, който също се казвал Дионисий, свети папа Дионисий поискал обяснение на позицията на Александрийския епископ за доктрината за отношението между Бог Отец и Словото. Епископът дава своето обяснение, което задоволило папата. По време на своето управление, папа Дионисий изпраща също големи суми пари на църквите в кападокия, които били опустошени след нападения на готите, за да изгpадят наново църквите и да откупят взетите в плен. - En.Wikipedia.org - Pope Dionysius

  25. Пелагий (ок. 354-420/440 г.) – аскет, създател на пелагианизма. Той отричал доктрината за първородния грях, и бил обявен за еретик и отлъчен от църквата от събора в Картаген през 416 г. Според пелагианизма, първородният грях не е увредил човешката природа, и човек е способен сам, без Божията помощ, да избира между добро и зло. - En.Wikipedia.org - Pelagius; En.Wikipedia.org - Pelagianism

  26. Калестий (или Келестий, Целестий) – последовател на учението на Пелагий и на пелагианизма, отлъчен от църквата от събора в Картаген през 416 г. - En.Wikipedia.org - Caelestius

  27. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
    “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
    14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”
    (По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
    Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейният си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва наи-голямо влияние през средните векове, интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Augustine of Hippo

  28. Свети папа Инокентий I (папа 401-417 г.) – според свети Йероним, той е бил син на папа Анастасий I (роден, преди баща му да приеме монашеско постижение). Поддържа и разширява авторитета на Рим. Бори се е ереста на Пелагий и утвърждава решенията на поместния събор в Картаген от 416 г. Води кореспонденция със свети Йоан Златоуст, който се обръща към него с молба за помощ срещу Александрийския патриарх Теофил. - En.Wikipedia.org - Pope Innocent I

  29. Свети папа Целестин I (папа 422-432 г.) – малко е известно за ранните години на живота му. За първи път е споменат в документ от времето на папа Инокентий, където той е наречен “дяконът Целестин”. Смята се, че е автор на някои части от църковната литургия. По негово време се състои първият събор в Ефес (Трети Вселенски събор), на който папа Целестин изпраща свои представители. На събора е заклеймена ереста на Несторий, за която впоследствие папа Целестин пише 4 писма, преводи на които на гръцки език са запазени до днес. Свети папа Целестин се бори усилено срещу ереста на пелагианизма, и за православност (истинност) на вярата. - En.Wikipedia.org - Pope Celestine I

  30. Свети папа Агатон (папа 678-681 г.) – вероятно роден ок. 577 г. Смята се, че е грък, роден в Сицилия в заможно семейство. След смъртта на родителите си, той раздава наследството си и се оттегля в манастир в Палермо. За първи път е споменат в писмо на свети папа Григорий Двоеслов до игумена на манастира Свети Хермес в Палермо. При избирането си за папа, свети Агатон е на над 100 год. Той е първият папа, който полага клетва при избора си. По негово време е свикан третият събор в Константинопол (Шести Вселенски събор), на който окончателно е заклеймена ереста на монотелетизма. Свети папа Агатон е известен с чудесата, които е извършил. Почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.Wikipedia.org - Pope Agatho; Уикипедия - Агатон

  31. Свети папа Хормисдас (папа 514-523 г.) – роден в Италия. Бил вдовец и дякон в Рим преди издигането си на папския престол. Неговият син също става папа под името Силверий. По-голямата част от своето папство свети Хормиcдас прекарва в преодоляване на съществуващата още от 484 г. т. нар. Акациева схизма между източната и западната част на църквата. Схизмата била резултат от опитите на константинополския патриарх Акаций да спечели поддръжката и одобрението на монофизитите (монофизитите признавали в Христа само една природа, противно на приетата от събора в Халкидон през 451 г. позиция за две природи – една човешка и една божествена). Църквата на Константинопол била отново обединена с Рим през 519 г. чрез т. нар. ‘Формула на Хормиcдас’, съставена от свети папа Хормиcдас. - En.Wikipedia.org - Pope Hormisdas

  32. Михаил VIII Палеолог (1223-1282 г.) – византийски император през периода 1259-1282 г. През 1274 г. негови представители взимат участие в събора в Лион, първият събор, свикан с цел преодоляване на Великата схизма от 1054 г. Представителите на император Михаил представят писмо, написано от императора от името на 50 византийски архиепископа и 500 епископа. На 29 юни, празникът на светите апостоли Петър и Павел, папа Григорий Х отслужва меса в църквата Свети Йоан. По време на месата, Посланията, Евангелието и Символът на вярата били прочетени на гръцки и на латински език, като изразът на латински език "qui a patre filioque procedit" (‘Който от Отца чрез Сина изхожда’) бил изпят три пъти от гърците. Подписаното по време на събора обединение на църквата приключва със смъртта на император Михаил през 1282 г. Синът на император Михаил, Андроник II, отхвърля обединението. - En.Wikipedia.org - Second Council of Lyons
     
Lord Jesus, let Your prayer of unity for Christians
become a reality, in Your way.
We have absolute confidence
that you can bring your people together,
we give you absolute permission to move.
Amen