КАМЪКЪТ

За 8 член на Символа на Вярата – ‘И в Духа Светаго, Господа Животворящия, който от Отца (и Сина) изхожда,...”

Основи на неразбирателството{1}


Един от основните спорове между Православната и Католическата църква и до ден днешен е въпросът за т. нар. Филиокве. Според Православните, следният канон от Третия Вселенски събор в Ефес през 431 г. заклеймява добавката, направена през 589 г. на поместния събор в Толедо “...който от Отца и Сина изхожда...”:

Канон VII: “Светият събор постановява, че на никого не може да бъде позволено да предлага различен Символ на вярата или, в какъвто и да било случай, да пише или съставя друг, освен този, създаден от Светите Отци, събрали се в Никея. ...За тези, които се осмеляват да създават различен Символ на вярата, или да представят друг, или да предложат друг на тези, които искат да се завърнат към признаване на истината, били те гърци или евреи, или биле те членове на която и да било ерес, те, били те епископи или свещенници, да бъдат лишени като епископи от своите епископии, и като свещенници от своето свещенство; но ако са енориаши, да бъдат анатемосани.”

Свети Кирил Александрийски{2}, който председателства Събора, казва на същия този събор:

“Ние забаняваме каквито и да било промени в Символа на вярата, съставен от Светите Отци от Никея. Ние не позволяваме на себе си или на когото и да било друг да променя или пропуска една дума или сричка от този Символ.”

На пръв поглед, и без познаване на историческата епоха, тези постановления на събора в Ефес, изглежда, напълно заклеймяват Филиоквето. Най-напред обаче нека отбележим, как в тези два цитата има забрана не към добавки към Символа на вярата от Вселенския събор в Константинопол (381 г.), но към добавки към Символа на вярата, “...създаден от Светите Отци, събрали се в Никея”. Никейският Символ на вярата споменава единствено “[Ние вярваме] в Светия Дух...” (следвано от анатема срещу арианската ерес), без да пояснява, от Кого изхожда Светият Дух. Тоест, ако искаме да навлизаме в технически детайли, както правят повечето Православни, позоваващи се на VII Канон на събора в Ефес, с цел да отхвърлят легитимността на Филиоквето, то тогава трябва да заключим, че VII Канон заклеймява и Константинополския Символ на Вярата, тъй като и той е добавен към създадения в Никея Символ на вярата.


Историческите обстоятелства{3}


Тук, отново, освен другите причини за неразбирателствата, трябва да вземем предвид и историческите обстоятелства. В ранната църква има три патриархата – на Рим, Александрия и Антиохия. Тези три патриархата са основани от свети Апостол Петър (или по негово поръчение, какъвто е случаят с патриархата на Александрия, основан от свети апостол Марк по поръчение на свети апостол Петър), а патриарсите им са били наричани още Папа на Рим, Папа на Александрия и Папа на Антиохия. Известна и приемана е била също йерархията на тези три патриархата, като първата и върховна власт е принадлежала на Рим, втората – на Александрия, а третата – на Антиохия.

Когато през 330 г. император Константин I (упр. 306(324)-337 г.) прави Византия ‘Новия Рим’, той смята за подобаващо неговият епископ да стане втори по власт след Римския Папа, който е епископ на Стария Рим. Скоро след преместването на столицата на империята в Константинопол, епископът й е повишен в сан архиепископ.

Съборът в Константинопол през 381 г., макар и значително по-късно признат като Вселенски събор, е организиран първоначално като поместен събор на Източната църква. На него не присъстват представители на Западната част от църквата, но и Александрийската църква, патриаршеският престол с втората по важност власт в църква, е силно отчуждена. Съборът обявява в своя III Канон, че “Епископът на Константинопол ще има първенство по чест след Епископа на Рим, тъй като това е Новият Рим.” Тоест, по чисто политически причини, нямащи нищо общо с вярата, Църквата и традицията, гръцката църква се опитва да си присвои втората власт в йерархията на Църквата, измествайки двата древни патриархата на Антиохия и Александрия, и се опитва да лиши Алексадрия от нейната традиционна позиция на първенство в Източната църква (прерогатив, гарантиран от VI Канон на Събора в Никея), и да направи Константинопол втория по власт патриаршески престол след Рим!

Но защо е важно да бъде посочен този факт? Защото той дава исторически контекст на събитията, и подчертава, че Вселенският събор в Ефес през 431 г., председателстван от тогавашния патриарх на Александрия, не може да има предвид Символа на вярата от Константинопол от 381г. Нека вземем предвид историческия развой на събитията:

325 г. – Съборът в Никея, Вселенски събор, на който присъстват представители на Изтока и Запада, съставя се оригиналният Никейски Символ на Вярата.

381 г. – Първият Събор в Константинопол, поместен събор на източната църква, на който присъстват около 150 православни и 36 епископи-еретици (поддръжници на арианската и македонската ереси{4}) само от Източната църква, свикан за да възстанови Никейското Православие в Източната Империя. Този събор поправя Никейския Символ на Вярата и добавя частта за източника на Светия Дух. На този събор също се поставя под въпрос авторитета на Александрия – ход, отхвърлен и от Александрия, и от Рим.

431 г. – Съборът в Ефес, Вселенски събор, на който са присъстват представители на Изтока и Запада, председателстван от патриарха на Александрия като упълномощен представител на Римския Папа, издава декрет да не се правят добавки ”към Никея” (т.е., към Символа на Вярата, съставен на Първия Вселенски събор в Никея).

451 г. – Четвърти Вселенски събор в Халкидон. Първият събор в Константинопол е признат за Втори Вселенски събор, като са приети само първите четири канона от този събор. Съборът има общо 16 сесии, състоияли се между 8 октомври и 1 ноември. На този събор, по време на 15-тата и 16-тата сесия, проведени на 31 октомври и 1 ноември, е създаден известният 28 канон, според който константинополският епископ трябва да бъде признат за патриарх, ‘втори по положение и власт след епископа на Рим’. Константинополският епископ е направен патриарх заради факта, че ‘град Константинопол е удостоен с привилегията да има свой император и сенат, и затова и неговият епископ трябва да има специални прерогативи’, което е политическа причина. Всички три древни патриархата в църкавата – патриархатите на Рим, Александрия и Антиохия, са патриархати поради факта, че са основани от свети апостол Петър или по негово поръчение. Йерусалим има свой патриархат по чест, тъй като по Светите земи е проповядвал, приел кръстна смърт и въкръснал нашият Господ Иисус Христос. Папските легати протестират срещу 28 канон, тъй като свети папа Лъв I{5} (папа 440-461 г.) не им е делегирал правото да одобрят подобна стъпка, и тъй като това нарушава прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, които остават с по-малка власт и влияние от новия патриархат на Константинопол, което противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. След приключване на заседанията, съборът пише писмо до свети папа Лъв, в което го уведомява за случилото се на събора; благодари за изложението на вярата, съдържащо се в писмото на папата до събора; и го моли за ратификация на 28 канон. Подобни писма до папа Лъв пишат и император Маркиан, както и константинополският патриарх свети Анатолий. В отговор папа Лъв протестира много активно, анулира 28 канон и го обявява за недействителен, тъй като противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Папа Лъв пише още няколко подобни писма до император Маркиан, до императрица Пулхерия, и до патриарх Анатолий. Папа Лъв ратифицира всички декрети на събора, които се отнасят до вярата. По този начин, първите шест заседания на събора са смятани за Вселенски, от където и самият събор бива бива причислен към Вселенските събори. Император Маркиан от своя страна издава няколко едикта (на 7 февруари, 13 март и 28 юли 452 г.), с които потвърждава всички канони на събора в Халкидон и забранява по-нататъшното обсъждане на въпроси, отнасящи се до вярата. Въпреки многото противоречия, след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, вече започва да се говори за константинополския епископ като за патриарх.{6}

Взимайки предвид историческия развой на събитията, очевидно е било намерението на VII Канон на Събора в Ефес. Защото, когато на събора се споменава за Символа “от Никея”, се има предвид точно това – Символът на Вярата от Вселенския събор в Никея през 325 г.! Това е бил и Символът на Вярата, използван по това време в цялата Западна църква – Западна църква, която е участвала на събора в Никея, но не и на събора в Константинопол. Тогава съборът в Константинопол все още е бил смятан за поместен събор на Източната църква. И макар до 341 г. новият Символ на Вярата да е бил въведен в много Източни църкви (и дори в Александрийската), този Символ на Вярата не е бил приеман за Символ с вселенски авторитет. Вместо това, за свети Кирил и неговите колеги от Събора в Ефес, последният събор, на който е била представена цялата църква, събор, притежаващ истински вселенски авторитет, е бил Съборът в Никея през 325 г. По време на самия Втори Вселенски събор в Ефес, на 22 юни 431 г., бил прочетен именно Символът на Вярата, съставен в Никея през 325 г., а не версията от събора в Константинопол. Още повече, когато свети Кирил цитира Символа на Вярата в своето Послание XVII, той цитира оригиналният Символ на вярата от събора в Никея, не версията от Константинопол.

Защо е важен този факт? За да можем да покажем ясно, че единственият Символ на Вярата, приет в цялата църква през V век, е този от събора в Никея. Вторият важен факт е, че върховната власт в църквата тогава, и до ден днешен, е принадлежала, и до днес принадлежи, на Римския Папа. Потвърждение за това са и думите на свети Методий, брат на свети Кирил{7}, славянски първосветители, който ок. 865 г. пише:


“Заради неговото първенство, от Римския Понтиф не се изисква да присъства на Вселенските събори, но без неговото участие, изявено чрез изпращането на негови подчинени, всеки един Вселенски събор е недействителен, защото той (или неговите представители – б. пр.) е този, който председателства събора.” (свети Методий, по Н. Брянчанинов, Руската църква (1931 г.), 46, цитиран от Бътлър, Църква и непогрешимост, 210) (Upon This Rock (San Francisco: Ignatius, 1999), p. 177)

Както ясно се вижда от този цитат (и от много други цитати на Светите отци на църквата – по-подробно този въпрос е разгледан в темата за Римския Папа), не е вярно твърдението на православните, че върховната власт в църквата винаги е принадлежала на Вселенските събори. Върховната власт и последната дума по всички въпроси винаги е принадлежала на Римския Папа, и без неговото присъствие (или присъствието на негови представители) дори самите Вселенски събори не са били смятани за валидни!! Тоест, Папата не е бил длъжен да се подчини на събора, да приеме и въведе в употреба Символа на Вярата, съставен на събора в Константинопол, още повече, че до признаването му за Вселенски събор през 451 г. по време на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, това е бил поместен събор. И до днес този събор често бива смятан за единствения “невселенски” събор между Вселенските събори, тъй като Папа Дамаск I (или негови представители) не присъства на събора.

Напълно погрешно е също да се твърди, че Филиоквето е една от основните причини за Великата Схизма и за отделянето на Православната църква от Католическата. Добавката на Филиоквето е направена през 589 г. на Третия събор в Толедо, а Великата Схизма, както е известно от историята, е от 1054 г. Тоест, Филиоквето, 5 века след Събора в Толедо, бива използвано от Източната църква като претекст, за да бъдат оправдани политическите интриги на Константинополския Патриарх и борбата му за първенство в църквата (по-подробно този въпрос ще бъде разгледан в темата за Великата Схизма). Както съвсем правилно отбелязва един гръцки Православен богослов:


”В продължение на векове, поместните църкви са съществували съвместно, без Филиоквето да създава проблеми между тях, докато църковните събития не връщат този въпрос на дневен ред при Патриарх Фотий, но и това не води до схизма, и през 1054 г. проблемът за Филиоквето бил латентен, спящ. След Великата Схизма, този въпрос бил повдигнат отново и значимостта на въпроса била преувеличена с цел оправдаване на Схизмата.{8}

По-късно (след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон през 451 г.), съборът в Константинопол бива признат за Втори Вселенски събор и от Западната църква. И тук, разбира се, последната дума принадлежи на Римския Папа.

Постановленията на събора в Константинопол от 381 г. не са достигнали до нас. За тях знаем от църковните историци Сократ, Созомен и Теодорет. Гръцката църква признава седем канона от този събор, но най-старите документи на латински език посочват само четири канона. Другите три канона вероятно са били добавени по-късно.{9}


Езиковият проблем и Филиоквето{10}


Около 451 г., след Четвъртия Вселенски събор, постепенно и Западната църква започва да използва новата версия на Символа на Вярата, съставена в Константинопол. Преводът на Символа на Вярата от гръцки на латински обаче става причина за началото на продължаващите и до днес неразбирателства между Източната и Западната църкви.

Основна причина за неразбирателствата се оказват разликите между гръцкия и латинския езици. Когато Символът на варата, съставен в Константинопол, бива преведен от гръцки на латински, гръцката дума "ekporeusis" (изхожда– "ek tou Patros ekporeuomenon") бива преведена на латински като "procedit" ("ex Patre procedentum") – термин, който, за разлика от гръцкия, не предполага наличието само на един източник или причина.

И това е единственият естествен превод на гръцкия израз, тъй като този израз от Символа на Вярата се позовава (според отците от Константинопол и кападокийците преди тях) на Евангелие от Йоана 15:26, което гласи:

"...Духът на истината, който изхожда от Отца,..."{11}

На гръцки, това е написано като "…para tou Patros ekporeutai". Но в латинския превод на Библията на свети Йероним{12} (т. нар. Вулгата), както и в най-ранните преводи на латински на Евангелието на свети Йоан, това винаги бива преведено като "...qui a Patre procedit...".

През 589 г., на Третия събор в Толедо, Крал Рекаред (Recared) се отрича от Арианската ерес и приема православния (истинния) Католицизъм. На този събор, с цел борба с арианската ерес, бива добавена клаузата за филиоквето. Западните епископи не са имали намерение да променят смисъла, влаган от гърците в Символа на Вярата (т.е., първоначалният смисъл, който са имали предвид отците от Константинопол), защото този първоначален смисъл не им е бил известен. Всъщност това, което Западът е искал да направи, е било да уточни, за какво се отнася латинският термин "procedit", или за какво би могъл да се отнася, според православното Западно разбиране. И взимайки предвид различния смисъл на латинското "procedit" и гръцкото "ekporeusis", това е означавало, че е било възможно (за Запада) да подчертае различна, еднакво православна истина за произхода на Светия Дух от тази, която са имали предвид отците от Константинопол.

Важно е също да се отбележи, че нито съборът в Толедо, нито който и да било римски декрет, подкрепящ Толедо или филиоквето, не е отричал първоначалният гръцки смисъл на Символа на Вярата. Напротив, самият събор в Толедо анатемосва всички, които отричат ученията на събора в Константинопол, приети от Римокатолическата църква{13}, и на всички други Вселенски събори. Западната църква също така не обръща гръб на първоначално заложения смисъл на думата "изхожда". Западната църква учи, и винаги е учила, че Отецът, и само и единствено Отецът, е Източникът и Причината ("Aition") на Светия Дух – тоест, официалното учение на събора в Константинопол. Дори свети Августин, често превръщан в интелектуална изкупителна жертва от някои Източно-Православни (които твърдят, че целият проблем с филиоквето се базира на предполагаемо погрешното богословие на свети Августин, който е един от Отците на църквата и е почитан като светец и от Православната църква), ясно учи, че Светият Дух изхожда от Отца "principaliter" – тоест, "като принцип" (De Trinitate XV, 25, 47, PL 42, 1094-1095). Явно е, че няма противоречие между свети Августин и кападокийците или отците от Константинопол по този въпрос. И гръцкият изток, и латинският запад изповядват, и винаги са изповядвали, че само Отецът е Източникът (Aition) или Причината (Principium) и на Сина, и на Светия Дух.

Следователно, Католическата църква не отрича Константинополския Символ на вярата така, както е бил замислен той. Затова във Византийските Католически църкви, които приемат върховенството на Римския Папа, Символът на вярата на гръцки език се казва без филиоквето, и затова дори римокатолиците могат да казват Символа на вярата без филиоквето, когато взимат участие във Византийска Католическа или в Православна литургия. Точно затова римокатолиците не приемат добавянето на клаузата "...kai tou Uiou..." ("... и Сина") към израза "ek tou Patros ekporeuomenon" на гръцки език, дори когато става дума за Символа на вярата в Латински Католически общности, говорещи на гръцки език. Ако се използва гръцката дума "ekporeusis", то употребата й наистина би била неправилна и дори еретична заради значението на тази дума в гръцкия език. Нито Изтокът, нито Западът вярват, че Духът изхожда "от Отца и от Сина" като от общ източник или причина (aitia). Единственият Източник и Причина (Aition) е само и единствено Бог Отец.

 


Какво означава в действителност Филиоквето{14}


Но, ако Западната църква е съгласна с Източната за това, че Духът изхожда само от Отца, тогава какво има тя предвид, когато казва, че Духът изхожда "от Отца и от Сина"? Много просто, имайки предвид изолацията на Запада от оригинално заложеният смисъл в Константинополския Символ на вярата на гръцки език, Западът се е опитал да изрази истина, еднакво валидна, но отделна и паралелна на първоначално заложената в гръцкия текст. Защото, когато Западът говори за Духа като "изхождащ" от Отца и Сина, той има предвид нещо съвсем различно от единствения източник (aitia) на Светия Дух.

Основен момент в този проблем е фактът, че докато в гръцкия език "ekporeusis" само по себе си е достатъчно ясно, то латинското "procedit" изисква не само Източник, от който да "изхожда" Духът, но и води до нуждата от пояснение, към какво или чрез какво изхожда. Това идва от езиковите особености на латинския език, в който думата "procedit" не е самодостатъчна и има нужда от допълнителни обяснения. Това води и до неправилно тълкуване на Константинополския Символ на вярата след превода му на латински език, което впоследствие налага добавянето на Филиоквето с цел предотвратяване появата на нови ереси. В латинския език, "procedit" изисква наличието не само на Източник, от Когото да изхожда Светият Дух, но и на "средство", чрез което да изхожда.

Цитатите по-долу показват, че дори Отците на ранната църква, латини и гърци, са вярвали в едно и също, казвайки, че Светият Дух изхожда “от Отца и Сина” (в смисъла на латинското "procedit" и гръцкото "proion" (или "proienai") (за разлика от вече споменатото гръцко "ekporeusis”)) или “от Отца чрез Сина”.

Тези два израза означават едно и също, защото всичко, което има Синът, е от Отца. Изхождането на Духа от Сина е нещо, което Синът е получил от Отца. Затова произходът (източникът), от който изхожда Светият Дух, е Отец, но става чрез Сина.{15}

 


Библейски цитати, подкрепящи Латинския смисъл на Филиоквето

В следните три стиха Светият Дух е наречен Дух Христов:

Послание на свети апостол Павла до Галатяни 4:6 {16}:
“6. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!”

Послание на свети апостол Павла до Римляни 8:9:
“9. Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов.”

Послание на свети апостол Павла до Филипяни 1:19:
“19. защото зная, че това ще ми послужи за спасение с вашата молитва и чрез съдействие на Духа Иисус Христов,...”

В следните стихове се говори за Светия Дух, изпратен от Сина, или който от Отца чрез Сина изхожда:

Евангелие от Йоана 14:16:
“16. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки,...”

Евангелие от Йоана 16:7:
“7. Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя;”

Евангелие от Йоана 20:22:
“22. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго.”

Евангелие от Лука 24:49:
“49. и Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре.”

Послание на свети апостол Павла до Тита 3:6:
“6. Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител,...”

Деяния на светите Апостоли 2:33:
“33. И така, Той, след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля това, що вие сега виждате и чувате.”

Накрая, нека разгледаме следния стих:

Евангелие от Йоана 16:13-15:
“13. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. 14. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. 15. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести.”

Тук трябва да бъдат взети предвид две неща. Първо, Синът има всичко, което има и Отец, и Той се уподобява на Отца бидейки Източник, от който изхожда Светият Дух. Второ, Светият Дух “от Моето ще вземе”, според думите на Сина; но изхождането е единственият възможен начин, който не предполага зависимост на Сина от Отца, или по-ниско положение на Сина спрямо Отца. С други думи, Светият Дух изхожда от Сина.

Единственото противоречие може да възникне от следния цитат:

Евангелие от Йоана 15:26:
“26. А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене;”

Тук се споменава, че Духът “изхожда от Отца”, без да се споменава Синът. Това, че Синът не е споменат обаче, първо, не означава, че Неговата роля се отрича. И, второ, Синът не е споменат, тъй като Той Сам обещава да изпрати Духа.

 


Светите Отци на Църквата в подкрепа на Филиоквето

Това, че Светият Дух изхожда от Отца и Сина в смисъла на латинското "procedit" и гръцкото "proion" (или "proienai") (за разлика от гръцкото "ekporeusis”), е било вярвано от свети Кирил Александрийски, както и от Отците на църквата свети Амвросий, свети Августин и свети Йероним (и тримата почитани и от Римокатолическата, и от Православната църкви). Всички те са учили, че Духът изхожда от Отца и Сина, макар да не е по-ниско стоящ от когото и да било от тези два Ипостаса на Светата Троица. Ето и примери – цитати от самите Свети Отци на църквата{17}:

Свети Кирил Александрийски{18}:
”Тъй като, когато Светият Дух е в нас, той помага на нашето същество да следва Бога, и тъй като Той изхожда от Отца и Сина, очевидно е, че Той има божествена същност, по същество е от божествената същност и изхожда от нея.” (Съкровищница на Светата Троица, тезис 34, 424 г.) (Treasury of the Holy Trinity, thesis 34 [A.D. 424])
“Светият Дух се излива от Отца в Сина.” (Съкровищница на Светата Троица, тезис 34, 424 г.) (Treasury of the Holy Trinity, thesis 34 [A.D. 424])
“Както Синът казва “Всичко, що има Отец, е Мое” (Евангелие от Йоана 16:15), така ние разбираме, че чрез Сина всичко е и в Духа.” (Писма, 3:4:33, 433 г.) (Letters 3:4:33 [A.D. 433])

Свети Максим Изповедник{19}:
“По своята природа, Светият Дух по същността си приема своя произход от Отца чрез Сина, който е роден (‘роден, несътворен’ – според Символа на Вярата – б.пр.).”

Свети Григорий Чудотворец, Епископ Неокесарийски{20}:
“[Има] един Свети Дух, имащ същност от Бога, който се проявява чрез Сина; образ на Сина, цяло от цяло; живот, причина за живота; свят фонтан; свят, освещаващ; в Когото се проявява Бог Отец, Който е над всичко и във всичко, и Бог Син, Който е чрез всичко. Троица единосъщна, в слава и вечност и независимост, нито разделена, нито отделена.” (Изповядване на вярата, 265 г.) (Confession of Faith [A.D. 265])

Свети Иларий Пиктавийски{21}:
“По отношение на Светия Дух ... не е необходимо да говорим за Този, който трябва да бъде признат, Който е от Отца и Сина, неговите източници.” (Троицата 2:29, 357 г.) (The Trinity 2:29 [A.D. 357])
“По истината, че преди вечните времена Твоят [на Отца] единороден [Син] беше роден от Теб, като сложим край на двусмислеността на думите и трудността за разбиране, остава само това: Той беше роден. Така, дори ако аз в своето разбиране не мога да схвана това, аз твърдо вярвам в своето съзнание в истината, че Твоят Свети Дух е от Теб чрез Него. (Троицата 12:56, 357 г.) (The Trinity 12:56 [A.D. 357])

Свети Епифаний Кипърски{22}:
“Отецът винаги е съществувал, и Синът винаги е съществувал, и Духът диша от Отца и от Сина.” (Твърдо стъпилият човек 75, 374 г.) (The Man Well-Anchored (Ancoratus) 75 [A.D. 374])

Свети Василий Велики{23}:
“Чрез Сина, Който е Едно, Той [Светият Дух] е съединен с Отца, Едно, което е цяло, и сам допълва Светата Троица.“ (Светият Дух 18:45, 375 г.) (The Holy Spirit 18:45 [A.D. 375])
“Добротата на [божествената] същност, светостта на [тази] същност, и царственото достоинство, стигат от Отца чрез Единородния [Син] до Светия Дух.“(Светият Дух 18:47, 375 г.) (The Holy Spirit 18:47 [A.D. 375])

Свети Амвросий Медиолански{24}:
“Така, както Отец е (първо)източникът на живота, така има много, които казват, че Синът е предназначен като източник на живота. Казано е, например, че с Теб, Всемогъщият Бог, Твоят Син е източник на живота, тоест, източник на Светия Дух. Тъй като Духът е живот, както казва Господ: “Думите, що ви говоря, са Дух и живот” (Евангелие от Йоана 6:63).” (Светият Дух 1:15:152, 381 г.) (The Holy Spirit 1:15:152 [A.D. 381])
“Светият Дух, когато изхожда от Отца и Сина, не се отделя от Отца и не се отделя от Сина.” (Светият Дух 1:2:120, 381 г.) (The Holy Spirit 1:2:120 [A.D. 381])

Свети Григорий Ниски{25}:
“Отецът е безначален, несътворен, и винаги Отец [Баща-бел.пр.]; Единородният Син се разбира съвместно с Отца, идващ от Него, но неделимо свързан с Него. Чрез Сина и с Отца, веднага и преди всяка смътна и неоформена идея между тях, Светият Дух също е в единение [с тях-бел.пр.]. “ (Срещу Евномий 1, 382 г.) (Against Eunomius 1 [A.D. 382])

Атанасиев Символ на Вярата{26}:
“Ние почитаме един Бог в Троица, и Троица в едно. ... Отец, не направен, нито сътворен, нито роден от никого. Синът е само от Отца, не направен, нито сътворен, но роден. Светият Дух е от Отца и от Сина, не направен, нито сътворен, нито роден, но изхождащ.” (Атанасиев Символ на Вярата, ок. 400 г.) (Athanasian Creed [A.D. 400])

Свети Папа Лъв I{5}:
“Синът е Единороден от Отца, и Светият Дух е Духът на Отца и на Сина, не като някое създание, което също е от Отца и Сина, но като живеещ и имащ власт с тези два ипостаса, и вовеки единосъщен с Отца и Сина. “ (Проповеди 75:30) (Sermon 75:30)

Свети Августин{27} (почитан от Римокатолическата и от Православната църква):
“Ако това, което се дава, има като своя основа този, от когото е дадено, тъй като не е получило от никъде другаде това, което изхожда от даващия, тогава трябва да бъде изповядано, че Отецът и Синът са основата на Светия Дух, не две основи, но така, както Отецът и Синът са един Бог ... по отношение на Светия Дух, те са една основа.“ (Троицата, 5:14:15, 408 г.) (The Trinity 5:14:15 [A.D. 408])
"[Този] от Когото основно изхожда Светият Дух, се нарича Бог Отец. Аз добавих термина ‘основно’, тъй като Светият Дух изхожда и от Сина.“ (Троицата, 15:17:29, 408 г.) (The Trinity 15:17:29 [A.D. 408])
“Защо тогава да не вярваме, че Светият Дух изхожда и от Сина, след като той е Дух на Сина? Защото, ако Светият Дух не изхожда от Него, след като Той се яви на своите ученици след Възкресението си, той нямаше да духне върху тях, казвайки: ‘приемете Духа Светаго’ (Евангелие от Йоана 20:22). Защото, какво друго е показал Той чрез това духване върху тях, освен че Светият Дух изхожда и от Него.” (Проповеди върху Евангелие от Йоана, 99:8, 416 г.) (Homilies on John 99:8 [A.D. 416])

Свети Йоан Дамаскин{28}:
“Също така, ние вярваме в един Свети Дух, Бог и дарител на живота ... Бог съществуващ и почитан наравно с Отца и Сина; несътворен, пълен, творящ, управляващ всичко, въздействащ върху всичко, всемогъщ, с безкрайна власт; Бог на цялото творение и неподчинен на никой бог, божествен, не обожествен; изпълващ, не изпълван; споделящ, не споделен; освещаващ, не осветен; посредникът, получаващ молитвите на всички; по всичко подобен на Отца и Сина; изхождащ от Отца и даван чрез Сина.” (Изложение на Православната вяра, 8, 712 г.) (Exposition of the Orthodox Faith 8 [A.D. 712])
“И Светият Дух е силата на Отца, разкриваща скритите тайни на Неговата божественост, изхождащ от Отца чрез Сина по начин, известен само на Него, но различен от този на пораждането.” (Изложение на Православната вяра, 12, 712 г.) (Exposition of the Orthodox Faith 12 [A.D. 712])
“Аз казвам, че Бог е винаги Отец, тъй като Той винаги има своето Слово [Синът], идващ от Него, и, чрез своето Слово, Духът, изхождащ от Него. “ (Диалог срещу Манихейците 5, 728 г.) (Dialogue Against the Manicheans 5 [A.D. 728])

Втори събор в Никея (Седми Вселенски събор):
“Ние вярваме в Светия Дух, Бог и дарител на живота, изхождащ от Отца чрез Сина.” (Изложение на вярата, 787 г.) (Profession of Faith [A.D. 787])

Събор в Толедо (447 г.) (Това не е по-известният събор в Толедо от 589 г., на който към Символ на вярата е добавено Филиоквето, но по-ранен събор в същия град):
“Ние вярваме в един истинен Бог, Отец и Син и Свети Дух, Създател на всичко видимо и невидимо. ... Духът е също Укрепител, Който е сам себе си, не Отца или Сина, но изхожда от Отца и Сина. Затова Отецът е нероден, Синът е роден, Укрепителят е нероден, но изхождащ от Отца и Сина.” (Събор в Толедо, 447 г.) (Council of Toledo [A.D. 447])

Свети Фулгентий от Руспе{29}:
“Вярвайте твърдо и никога не се съмнявайте ни най-малко, че Бог Син, който е един от ипостасите на Светата Троица, е Син на единия Бог Отец; Но Светият Дух също е един от ипостасите на Светата Троица, и е Дух не само на Отца, но заедно от Отца и Сина.” (Правилото на вярата 53, 524 г.) (The Rule of Faith 53 [A.D. 524])
“Вярвайте твърдо и никога не се съмнявайте ни най-малко, че същият Свети Дух, Който е Дух от Отца и Сина, изхожда от Отца и Сина.” (Правилото на вярата 54, 524 г.) (The Rule of Faith 54 [A.D. 524])

 


Допълнителни бележки{30}

Най-често цитираният Отец на Източната църква, подкрепящ филиоквето, е свети Кирил Александрийски{18}. В своята борба срещу Несторианството, свети Кирил говори за Светия Дух като за принадлежащ на Сина, и няколко пъти говори за Светия Дух като за изхождащ от Отца “и Сина”, или от Отца “чрез Сина”. Първото означава еднаквост на принципа за изхождането на Светия Дух, а второто – за реда на произхода. От друга страна, несторианските опоненти на свети Кирил, Теодор от Мопсуеста (Mopsuestia) и Теодорет, отричат това, че Светият Дух идва от или чрез Сина. В това отношение, изглежда, Православната църква днес е по-близо до Несторианската ерес, отколкото до учението на свети Кирил Александрийски.

Има и някои други факти, които са директно доказателство за вярата на Гръцките (Източните) Отци на църквата в двойното ‘изхождане’ на Светия Дух:

  • Гръцките Отци подреждат трите ипостаса на Светата Троица в същия ред като Латинските (Западните) Отци на църквата. Те признават, че Синът и Светият Дух са логически и онтологично свързани по същия начин, по който са свързани Синът и Отецът. (свети Василий, Послание 38; Срещу Евномий I.20 и III)
  • Гръцките Отци на църквата установяват същата връзка между Сина и Светия Дух, като между Отца и Сина. Тъй като Отецът е изворът на Сина, то Синът е изворът на Светия Дух. (свети Атанасий; свети Василий; свети Григорий Богослов)
  • В творбите на Гръцките Отци на църквата не липсват пасажи, в които изхождането на Светия Дух от Сина е ясно показано. (свети Григорий Чудотворец; свети Григорий Нискийски; свети Кирил Александрийски)

 



БЕЛЕЖКИ


  1. Този раздел е превод от статията на католическия апологет Марк Бонокоре (Mark Bonocore) Филиокве

  2. Свети Кирил Александрийски (ок. 378-444 г.) – раннохристиянски автор, един от Отците на църквата, Александрийски патриарх, учител на църквата (или доктор, от лат. ‘doctor ecclesiae’), главно действащо лице в Христологичните противоречия през 4-5 век. Наричан ‘стълб на вярата’ и ‘печат на Отците’. Роден в Александрия, племенник на Александрийския патриарх Теофил (патриарх 385-412 г.). Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна Църкви, както и от Лутеранската и Англиканската църкви. - En.Wikipedia.org

  3. По-голямата част от този раздел е превод от статията на католическия апологет Марк Бонокоре (Mark Bonocore) Филиокве

  4. Католическа енциклопедия

  5. Свети папа Лъв I (ок. 400-461 г.) – наричан също свети папа Лъв Велики. Доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), водеща фигура в централизиране организацията на Римокатолическата църква. Италиански аристократ по произход. До 431 г., като дякон, заема достатъчно важна позиция, за да се обърне лично към него свети Кирил Александрийски, Александрийският патриарх, с молба за помощ за използване влиянието на Рим за справяне с претенциите на Ювеналий, йерусалимски епископ, който искал да има патриархална юрисдикция над цяла Палестина. По същото време, свети Иоан Касиан посвещава на него своя трактат срещу еретика Несторий, написан по искане на бъдещия свети папа Лъв. Избран за папа през 440 г. За Втория събор в Ефес през 449 г., започнал като вселенски събор, папа Лъв изпраща свoи представители, които да прочетат негово писмо с изложение вярата на църквата, както тя била изразена от свети Августин (почитан като светец и от Римокатоличексата, и от Православната църкви). Съборът, свикан от император Теодосий II, започва без присъствието на свещеници от западната църква, с изключение на един свещеник – Юлий, и един дякон – Иларий (който сам по-късно става папа), представители на папа Лъв. Император Теодосий дава председателството на събора на Александрийския патриарх Диоскор I, и изгонва представителите на папа Лъв, отказвайки да прочете донесеното от тях писмо. В същото време обаче, в официалните документи от събора записват присъствието на папските представители. Съборът, по-късно наречен ‘разбойническият събор’, е бил събор на еретиците-монофизити, и се признава като вселенски събор само от някои древноизточни църкви (Арменска, Коптска Православна църви и др.). След този събор, папа Лъв иска от императора да бъде проведен вселенски събор в Италия, и междувременно, по време на събор в Рим през октомври 449 г., отхвърля всички решения на ‘разбойническия събор’. След смъртта на император Теодосий II през 450 г., новият константинополски патриарх свети Анатолий (патриарх 449-458 г.) удовлетворява всички искания на папа Лъв, и догматическото писмо, изпратено от папата за ‘разбойническия събор’, било прочетено навсякъде и било прието от всички. С това въпросът бива разрешен и всякакви нови дискусии за християнската вяра изглеждали ненужни. Цяла Западна Европа била под голямо вълнение заради нападението на хуните, водени от Атила. Заради това, повечето западни епископи нямало как да присъстват на събор, проведен на Изток. Папа Лъв няколко пъти пише на императора и многократно протестира срещу организирането на събор в този момент. Въпреки това, император Флавий Маркиан (или Марциан) (упр. 450-457 г.) издава декрет – от името и на западния император Валентиниан III (имп. 425-455 г.), - издава декрет, заповядващ на всички епископи и на техните помощник-епископи, да се съберат в Никея. Макар да не одобрява това, папа Лъв се съгласява да изпрати свои представители. По-късно император Маркиан премества събора в Халкидон. Съборът има общо 16 сесии (или заседания), проведени между 8 октомври и 1 ноември 451 г. На този събор, по време на 15-тата и 16-тата сесия, проведени на 31 октомври и 1 ноември, е създаден известният 28 канон, според който константинополският епископ трябва да бъде признат за патриарх, ‘втори по положение и власт след епископа на Рим’. Константинополският епископ е направен патриарх заради факта, че ‘град Константинопол е удостоен с привилегията да има свой император и сенат, и затова и неговият епископ трябва да има специалнио прерогативи’, което е политическа причина. Всички три древни патриархата в църкавата – патриархатите на Рим, Александрия и Антиохия, са патриаршии поради факта, че са основани от свети апостол Петър или по негово поръчение. Йерусалим има свой патриархат по чест, тъй като по Светите земи е проповядвал, приел кръстна смърт и въкръснал нашият Господ Иисус Христос. Папските легати протестират срещу 28 канон, тъй като папа Лъв не им е делегирал правото да одобрят подобна стъпка, и тъй като това нарушава прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, които остават с по-малка власт и влияние от новия патриархат на Константинопол, което противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. След приключване на заседанията, съборът пише писмо до папа Лъв, в което го уведомява за случилото се на събора; благодари за изложението на вярата, съдържащо се в писмото на папата до събора; и го моли за ратификация на 28 канон. Подобни писма до папа Лъв пишат и император Маркиан, както и константинополският патриарх свети Анатолий. В отговор папа Лъв протестира много активно, анулира 28 канон и го обявява за недействителен, тъй като противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Папа Лъв пише още няколко подобни писма до император Маркиан, до императрица Пулхерия, и до патриарх Анатолий. Папа Лъв ратифицира всички декрети на събора, които се отнасят до вярата. По този начин, първите шест заседания на събора са смятани за Вселенски, от където и самият събор бива бива причислен към Вселенските събори. Император Маркиан от своя страна издава няколко едикта (на 7 февруари, 13 март и 28 юли 452 г.), с които потвърждава всички канони на събора в Халкидон и забранява по-нататъшното обсъждане на въпроси, отнасящи се до вярата. Въпреки многото противоречия, след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, вече започва да се говори за константинополския епископ като за патриарх. Значимостта на папа Лъв се дължи на засилването на универсалността (католичността) на Римския епископ, което ясно личи от писмата му, 143 от които са достигнали до нас, както и от запазените негови 96 проповеди. - Католическа енциклопедия - Свети папа Лъв; Католическа енциклопедия - Халкидонски събор

  6. Католическа енциклопедия - Халкидонски събор

  7. Свети Кирил и Методий (9 век) – славянски първосветители, братя, от гръцки призход. Родени в град Солун. Методий е по-големият от двамата братя, роден през 826 г. (според различните източници, годината на раждането му е 810, 815 или 826 г.). Кирил е роден през 827 г., най-малкият от седем братя. Кирил и Методий получават отлично образование. Свети Кирил учи в знаменитата Магнаурска школа, и е говорел, освен родния си гръцки език, също латински, арабски, еврейски и славянски езици. И двамата братя приемат монашеско пострижение. Свети Кирил вероятно е бил ‘chartophylax’, или секретар на константинополския патриарх. Поради отличните си познания по богословие и владеенето на чужди езици, на свети Кирил често са възлагани държавни мисии, вкл. засягащи междурелигиозните отношения (между християни, евреи, мюсюлмани и др.). През 826 г., принцът на Великоморавия (най-вероятно разположена от двете страни на река Моравия, на територията на днешните Слования и Чешка Република, но се смята, че може да е заемала и части от днешните Унгария, Полша, Австрия и Германия), Ростислав, поискал от император Михаил III и константинополския патриарх Фотий да изпратят мисионери, които да покръстят неговите славянски поданници. Това искане предоставя удобна възможност за разширяване на византийското влияние, и мисията е поверена на братята Кирил и Методий. Първата им задача било обучението на помощници за мисията. През 863 г. двамата братя започват да превеждат Библията на славянски език (днес познат като църковно-славянски). За тази цел те създават Глаголицата, първата азбука, използвана за записване на славянски ръкописи. Кирил и Методий също превеждат различни християнски текстове на славянски език, и записват първия славянски граждански кодекс, използван в Моравия. През 867 г. папа Николай I (папа 858-867 г.) кани двамата братя в Рим, тъй като мисията за покръстването на Моравия става причина за раздори между епископа на Залцбург Теотмар, и епископа на Пасау (Passau, Германия), които искали църковен контрол върху територията на Моравия. През 868 г. двамата братя пристигат в Рим, носейки мощите на свети папа Климент I (или свети папа Климент Римски, папа 92-99 г.). По това време вече папа е Адриан II (папа 867-872 г.), който подкрепя мисията в Моравия, и официално разрешава богослуженията на славянски език.Папата посреща свети Кирил и Методий тържествено и ги благославя. Двамата братя биват похвалени за своя труд и биват ръкоположени за епископи от папа Адриан, а техните ученици биват ръкоположени за свещеници от двама от най-изтъкнатите римски епископи – Формоза(Formosus) и Годерич(Gauderic). Новите свещеници извършват богослужения на родния си език в някои от главните църкви на Рим. Свети Кирил умира в Рим на 14 февруари 869 г. Мощите на светеца се пазят в базиликата Сан Клементе (San Clemente). След смъртта му, брат му Методий продължава сам мисията си сред славяните. За да бъде разрешен спорът за Моравия, папа Адриан обединява Моравия и Панония, оформяйки диоцез, независим от Германия, и назначава свети Методий за архиепископ на новия диоцез. През 870 г. крал Луи и германските епископи извикват свети Методий на събор в Ратисбон (Ratisbon, на територията на днешна Германия). На този събор свети Методий бил свален от поста си и изпратен в затвора. Три години по-късно, свети Методий е освободен по заповед на папа Йоан VIII (папа 872-882 г.) и е възстановен като архиепископ на Моравия. Скоро обаче свети Методий отново е извикан в Рим, за да отговори на обвиненията на германския свещеник Вихинг (Wiching), който поставя под съмнения православността на вярата му. След проведено разследване, папа Йоан утвърждава литургията на славянски език, но издава декрет, по време на Меса Евангелието да се чете първо на латински, и след това на славянски език. Вихинг междувременно бива предложен за помощник-епископ на Методий. Това обаче не му пречи да продължи да се бори срещу своя митрополит, стигайки дори до фалшифицирането на писма от негово име до папата. Макар папата да не приема писмата за истински и да уверява свети методий, че знае, че те са фалшификат, свети Методий решава да напусне Моравия. Свети методий отива в Константинопол, където, с помощта на няколко свои ученици, завършва превода на Библията на славянски език (освен трите Книги Макавейски). На основата на Глаголицата, свети Кирил и учениците му развиват Кирилицата по време на пребиваването си на територията на Първото Българско царство. Тази азбука става официалната азбука на Българското царство. Кирилицата се разпространява и в другите славянски държави. Свети Методий умира на 6 април 885 г. Светите Кирили Методий са почитани от Римокатолическата, Православната, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия; En.Wikipedia.org

  8. Еклесиа - официален църковен бюлетин на гръцката църква, юни 2008 г., стр. 432 (Ekklisia - Official Bulletin of the Church of Greece, June 2008, p. 432)

  9. Католическа енциклопедия

  10. Този раздел е превод от статията на католическия апологет Марк Бонокоре (Mark Bonocore) Филиокве

  11. По изданието Библия на Светия Синод, София 1998 г.

  12. Свети Йероним (ок. 347-420 г.) – християнски свещеник и аполог, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), ученик на свети Григорий Богослов. Най-известен с превода на Библията на латински език, т. нар. Вулгата (от лат. Vulgate). Роден в Стридон (Stridon, днес село Strigova, Хърватска), в християнско семейство. Учи реторика и философия в Рим. Свети Йероним учи и гръцки, но все още не се интересува от изучаване на гръцките Отци на църквата или други християнски текстове. Поради светското класическо образование, което получава, свети Йероним отначало използва класически автори за описание на християнски понятия като ада например. Макар отначало да се отнася скептично към християнството, свети Йероним постепенно го приема и става вярващ християни свети Йероним пътува до Галия и се установява в Трир (Trier, фр. Treves, днес на територията на Германия), на брега на река Мозел. Там за първи път свети Йероним започва да изучава богословие и преписва коментарите на свети Иларий Пиктавийски (ок. 300-368 г.) върхи Псалтира и трактата му ‘De synodis’. След това свети Йероним прекарва известно време (според различните източници, между няколко месеца и няколко години) в Аквилея (Aquileia, на територията на днешна Италия), където се запознава с много други християни. Някои от тези приятели го придружават по време на пътуването, което свети Йероним предприема през Тракия и Мала Азия до северна Сирия. В Антиохия, където свети Йероним остава най-дълго, двама от неговите придружители се разболяват и умират, и сам свети Йероним боледува тежко два пъти. По време на едно от тези заболявание (зимата на 373-374 г.), свети Йероним има видение, което го кара да остави своето светско образование и да се посвети на Бога. Желаейки да се посвети на аскетически живот и покаяние, свети Йероним започва отшелнически живот в пустинята близо до древния сирийски град Чалки (Chalcis, днес вероятно град Qinnasrin или Anjar в Ливан). Тази пустиня била известна с големия брой отшелници, живеещи там. Свети Йероним се посвещава на изучаване на Библията, учене и писане. Един друг отшелник, евреин, приел християнството, го учи на еврейски език. Свети Йероним поддържа и кореспонденция с евреите-християни в Антиохия. Завръщайки се в Антиохия през 378 или 379 г., свети Йероним е ръкоположен от епископ Павлиний (антиохийски патриарх 362-388 г.). След ръкоположението си, свети Йероним заминава за Константинопол, където изучава Писанията при свети Григорий Богослов. Свети Йероним остава в Константинопол две години. През 382 г. свети Йероним е поканен в Рим на събор, свикан с цел справяне със схизмата на Антиохия. Показвайки се незаменим със своите богати познания, свети Йероним прекарва следващите три години като близък съветник на папа Дамас I (Damasus I, папа 366-384 г.). Между другите си задължения, свети Йероним предприема ревизия на Библията на латински език, основавайки се на гръцкия текст. Преводът на латинската Вулгата (от лат. Vulgate) му отнема много години и става най-голямото му постижение. В Рим свети Йероним е обграден от множество знатни дами, които, под негово влияние, започват да се стремят към монашески живот. Това, зедно с проповедите на свети Йероним срещу светското духовенство, води до нарастване на враждебността към него, и скоро след смъртта на неговия покровител, папа Дамас, свети Йероним е принуден да напусне Рим. През август 385 г. свети Йероним, заедно с брат си Павлинианий (Paulinianus) и с няколко приятели, се завръща в Антиохия, последвани малко по-късно от една знатна римска вдовица и нейната дъщеря, които искали да изживеят живота си в Светите земи. Свети Йероним става техен духовник. Поклонниците, придружени от антиохийския патриарх Павлиний, посещават Йерусалим, Витлеем и светите места в Галилея, след което пътуват до Египет, дом на множество прославени аскети. В края на лятото на 388 г., свети Йероним се завръща в Палестина и прекарва остатъка от живота си в отшелническа килия близо до Витлеем, обграден от няколко приятели, мъже и жени, на които свети Йероним бил духовен отец. Към тези последни 34 години от живота му се отнасят най-важните му творби: преводът на Стария Завет от оригиналния еврейски текст, най-добрите му коментари върху Писанията, каталогът на християнските автори, както и диалогът срещу еретиците-пелагиани, чието литературни съвършенство е признато дори от един опонент на свети Йероним. Към този период принадлежат и неговите полемики, които го отличават сред Отците на църквата. Свети Йероним умира на 30 септември 420 г. близо до Витлеем. Творбите на свети Йероним включват също писма-послания и исторически хроники. Свети Йероним е вторият най-продуктивен християнски автор след свети Августин. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  13. Става въпрос за официално признатите от Римския Папа канони от събора в Константинопол.

  14. По-голямата част от този раздел е превод от статията на католическия апологет Марк Бонокоре (Mark Bonocore) Филиокве

  15. Catholic.com

  16. Всички цитати са по Библия, издание на Светия Синод, София 1998 г.

  17. Тези цитати от Светите Отци могат да бъдат прочетени на английски език на Catholic.com

  18. Свети Кирил Александрийски (ок. 378-444 г.) – раннохристиянски автор, един от Отците на църквата, Александрийски патриарх, главно действащо лице в Христологичните противоречия през 4-5 век. Наричан ‘стълб на вярата’ и ‘печат на Отците’. Роден в Александрия, племенник на Александрийския патриарх Теофил (патриарх 385-412 г.). Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Лутеранската и Англиканската църкви. - En.Wikipedia.org

  19. Свети Максим Изповедник (познат също като свети Максим Богослов) (ок. 580-662) – монах, богослов и учен. Смята се, че е бил роден в Константинопол, вероятно в знатно семейство. Бил е личен секретар на византийския император Флавий Ираклий Августин (царувал 610-641 г.). По неизвестни причини, свети Максим напуска светския живот и става монах. Когато Персийската империя превзема Анадола, свети Максим бяга в манастир близо до Картаген. В Картаген свети Максим бива въвлечен в Христологичния дебат, започнал още след Първия Вселенски събор в Никея през 325 г., и продължил по-интензивно след събора в Халкидон. Монтелитската ерес, макар да признавала в Иисуса Христа две природи – една човешка и една Божествена, смятала, че Христос е имал само една воля – Божествена. Свети Максим става защитник на защитената от събора в Халкидон позиция, а именно, че Христос е имал две воли – една Божествена и една човешка. През 645 г. свети Максим води дебат в Рим с константинополския патриарх Пир I (Pyrrhus I) (патриарх 638-641 г.), който е поддръжник на Монотелитската ерес. Свети Максим е толкова убедителен, че патриарх Пир не може да отрече правотата му и към края на дебата привидно приема неговата гледна точка. След смъртта на император Хераклеон и възкачването на трона на император Констанс II през 641 г., който е поддръжник на монотелитската ерес, патриарх Пир се завръща в Константинопол и отново става открит поддръжник на монотелитската ерес. През 649 г. свети папа Мартин I (папа 649-653 г.) свиква събор в Рим, на който 105 епископи заклеймяват монотелитската ерес. Смята се, че официалните декрети на този синод са записани от свети Максим Изповедник. Заради своята борба с ереста на монотелизма, свети папа Мартин и свети Максим биват арестувани през 653 г. по заповед на император Констанс. Свети папа Мартин бива осъден без процес и, след дълъг и изтощителен престой в затвора, бива заточен на Кримския полуостров, където умира през 655 г. Свети Максим бива изпратен в Константинопол, където е подложен на множество унижения и бива съден като еретик през 658 г. пред поддържащите монотелитската ерес император Констанс II и константинополски патриарх Петър (патриарх 654-666 г.). Свети Максим Изповедник бива изпратен в заточение. През 662 г. Свети Максим отново бива изправен на съд, отново бива осъден като еретик и бива изтезаван след процеса. Отрязан е езикът му, за да не може повече да проповядва. Отрязана е и дясната му ръка, за да не може да пише срещу срещу ереста на монотелизма. След това е заточен на територията на днешна Грузия, където умира през 662 г. Почитан от Римокатолическата, Православната, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  20. Свети Григорий Чудотворец, епископ Неокесарийски (213-270 г.) – роден в Неокесария, столица на византийската провинция Понт, на територията на днешна Турция. Роден в езическо семейство. Ученик на Ориген в Кесария, в Палестина, от ок. 231/232 г. до ок. 238/329 г. Завръщайки се в своята родна Неокесария, свети Григорий бива назанчен за епископ. Служението си той използва за проповед. Започвайки служението си, паството му се състои от 17 души – единствените 17 християни в цяла Неокесария. До времето на смъртта му са останали не повече от 17 езичници в града. Заради множеството чудеса, които свети Григорий извърша по време на служението си, той е наречен Чудотворец. Почитан от Римокатолическата и Православната църкви - En.Wikipedia.org

  21. Свети Иларий Пиктавийски (ок. 300-368 г.) – учител на църквата (или доктор, от лат. ‘doctor ecclesiae’), епископ на Поатие(или Пиктавия, от фр. ‘Poitiers’). Получава добро образование, вкл. учи гръцки език, което е рядко срещано по това време. Води борба с арианската ерес, която е широко разпространена по негово време. Свети Иларий пръв превежда от гръцки на латински език теологичните тънкости, свързани с Никейското богословие. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Лутеранската и Англиканската църкви. - En.Wikipedia.org

  22. Свети Епифаний Кипърски (ок. 310/320-403 г.) – един от Отците на църквата, епископ на Кипър в края на 4 век. Роден в християнско семейство в Иудея. Живее като монах в Египет. Завръщайки се в Иудея ок. 333 г., основава манастир, бива ръкоположен за свещеник и живее и служи като игумен на манастира ок. 30 години. Бил е много добре образован и е знаел еврейски, сирийски, египетски, гръцки и латински език, заради което свети Йероним (ок. 347-420 г.) го нарича ‘Pentaglossis’ (‘с пет езика’). Сред творбите му са ‘Твърдо стъпилият човек’ (The Man Well-Anchored (Ancoratus)), ‘Срещу ересите’ (Adversus Haereses), ‘Светият Дух’ (The Holy Spirit) и др. Почитан от Римокатолическата, Православната и Ориенталските Православни църкви. - En.Wikipedia.org

  23. Свети Василий Велики (ок. 330-379 г.) - архиепископ на Кесария Кападокийска, на територията на днешна Турция. Той е един от тримата светители на църквата (заедно със свети Григорий Богослов и свети Йоан Златоуст), почитан и от Римокатолическата, и от Православната църкви, а в Римокатолическата църква е наричан също доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Четирима от братята и сестрите на свети Василий, както и дядо му по майчина линия, са светци. Роден в Кесария, в Кападокия (на територията на днешна Турция). Получава образованието си в Кесария заедно със свети Григорий Богослов, с когото стават приятели за цял живот. Заедно със свети Григорий продължават образованието си в Константинопол, след което прекарват шест години в Атина. След завръщането си от Атина в Кесария, свети Василий за кратко преподава и се занимава с право. По-малко от година след завръщането му, животът му се променя коренно, когато чува за първи път проповедите на Евстатий от град Сивас (Sebastia, на територията на днешна Армения). Макар Евстатий да основава сектата на македонитите и открито да поддържа арианите, той е бил харизматична фигура, един от присъствалите на Първия Вселенски събор в Никея, и оказва голямо влияние върху свети Василий Велики. Свети Василий прекратява своите занимания с преподаване и право, приема Свето Кръщение и през 357 г. предприема пътуване до Палестина, Египет, Сирия и Месопотамия, където изучава аскетика и монастицизъм. След завръщането си, свети Василий раздава богатството си на бедните и за кратко се установява близо до Нео-Кесария. До 358 г. около него се събира група ученици, заедно с брат му Петър. Заедно те основават манастир в семейното си имение в Понт. Към тях се присъединяват овдовялата майка на свети Василий – Емелия, сестра му Макрина и няколко други жени. Те посвещават живота си на молитва, благотворителност и помощ за ближните. През 362 г. свети Василий е ръкоположен за дякон, и, заедно със свети Григорий Богослов, прекарва следващите няколко години в борба с арианската ерес. През 370 г. свети Василий е избран за епископ на родния си град Кесария. По време на служението си той раздава малкото останало му имущество, организира кухня за бедните по време на глад, помага на крадци и блудници да започнат нов живот. Свети Василий умира през 379 г. от заболяване на черния дроб, чието развитие вероятно е било ускорено от строгия аскетичен живот, който той води. Основните му творби са 'За Светия Дух' (On the Holy Spirit), три книги срещу арианеца Евномий, проповеди върху шестте дни на сътворението на света и др. Свети Василий е най-известен с правилата за монашески живот, които създава, съсредоточени върху живота в монашеската общност, литургичните молитви и труда. Почитан от Римокатолическата, Православната, Епископалната, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  24. Свети Амвросий Медиолански (ок. 337/340-397 г.) – епископ от Милано, който става една от най-влиятелните личности в църквата през 4 век. Един от 4-мата основни Доктори на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Роден в римско християнско семейство. Неговият брат, Сатирий (Satyrus of MIlan), и сестра му Марцелина (или Марчелина, saint Marcellina), също са светци. Като епископ на Милано, избран от своите съграждани заради голямата си популярност и добродетели, води усилена борба с арианската ерес. Много милостив към бедните, на които раздава своето имущество след избирането си за епископ. Води аскетичен начин на живот. Като богослов, свети Амвросий е сравняван със свети Иероним (ок. 347-420 г.), свети Августин (ок. 354-430 г.) (и двамата почитани и от Православната, и от Римокатолическата църкви), както и със свети папа Григорий I (ок. 540-604 г.). Сред творбите му са ‘Светият Дух’ (De Spiritu Sancto; The Holy Spirit), ‘За таинството на въплъщението Господне’ (De incarnationis Dominicae sacramento), коментари върху Стария и Новия Завет, 91 писма, колекция от химни, запазени откъси от негови проповеди и много други. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  25. Свети Григорий Ниски (ок. 335-394 г.) – епископ на град Ниса (Nyssa), сега Невшехир, на територията на днешна Турция. По-малък брат на свети Василий Велики и добър приятел на свети Григорий Богослов. Според някои историци, света дякониса Теосевия е била негова съпруга, докато според други тя, както и света Макрина, са негови сестри. Свети Григорий Нискийски, заедно с брат си свети Василий Велики и със свети Григорий Богослов, са наричани Кападокийските отци. Те се опитват да докажат християнската философия като превъзхождаща гръцката философия. Двете основни творби на свети Григорий са: неговата доктрина за Светата Троица, която е развитие на теологията на брат му свети Василий, и на техния общ прител – свети Григорий; и неговото духовно богословие, което поставя Бога като безкраен (безпределен, безграничен – б. пр.), а спасението – като потенциално универсално спасение. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  26. Атанасиев Символ на вярата - използван в Западната църква от 6 век; първоначално за негов автор е бил смятан свети Атанасий, архиепископ Александрийски, откъдето идва и наименованието му; в днешно време се смята, че е бил съставен в Галия ок. 400 г. - En.Wikipedia.org

  27. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
    “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
    14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”(По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
    Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейния си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва най-голямо влияние през средните векове, наричан е интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  28. Свети Йоан Дамаскин (ок. 676-749 г.) – един от Отците на църквата, монах и свещеник от Дамаск. Много добре образован и с широки познания в различни области – право, богословие, астрономия, философия и музика. Роден в Дамаск, в християнско семейство. По това време Дамаск е под мюсюлманска власт. Баща му заема висок наследствен обществен пост като ковчежник на халиф Абд ал-Малик. Когато свети Йоан става на 23 години, баща му намира учител-християнин, който да осигури най-доброто възможно образование за децата му. Случайно се оказва, че един военнопленник, задържан на бреговете на Италия, е много ерудиран и мъдър сицилиански монах на име Козма. Бащата на свети Йоан уреджда освобождаването на този монах, който става учител на сина му Йоан и на негов приятел-сирак, бъдещият свети Козма Йерусалимски (или Маюмски). С помощта на своя преподавател, монаха Козма, свети Йоан скоро много напредва в изучаването на музика, астрономия и богословие. След смъртта на баща си, свети Йоан наследява неговият пост, и бива назначен като главен съветник (или управител, protosymbullus) на Дамаск. По това време за първи път се появява ереста на иконоборството. Тя започва бързо да набира сили и става популярна в императорския византийски двор. През 726 г., пренебрегвайки протестите на константинополския патриарх свети Герман I (патриарх 715-730 г.), император Лъв III Исавър издава своя първи едикт срещу почитането на иконите и срещу тяхното излагане на обществени места. Като талантлив писател, защитен от своята позиция в двора на халифа, свети Йоан Дамаскин започва да пише своите три ‘Апологетически трактата срещу тези, които заклеймяват светите образи’ (Apologetic Treatises against those Decrying the Holy Images). Това са най-ранните му творби, които започват да създават неговата репутация. В тях свети Йоан не само напада императора, но също използва по-прост литературен стил, с помощта на който достига до обикновения човек. Това води до разбунтуването на много християни. Като не може да накаже свети Йоан, император Лъв намира оригинално копие на неговите апологетически трактати и фалшифицира писмо от името на свети Йоан до императора на Исаврия (Isauria, намираща се на територията на част от днешна Турция), в което писмо свети Йоан уж предлага да предаде град Дамаск в ръцете на императора. Това писмо става причина, свети Йоан да загуби поста си в двора на халифа. Халифът заповядва, дясната ръка на свети Йоан, тази, с която той пише, да бъде отрязана. Според преданието, след отрязването на ръката му, свети Йоан се моли пред икона на Богородица с Младенеца, и заспива. Събуждайки се, той вижда, че отрязаната му ръка чудодейно е зарастнала. Тази икона на Богородица по-късно започва да се нарича Троеручица. Халифът приема това чудо като доказателство за невинността на свети Йоан и му предлага да го възстанови на поста му. Свети Йоан отказва и се посвещава на монашески живот в манастира ‘Свети Сава’ до Йерусалим, където умира през 749 г. Сред творбите му са: ‘Осмогласник’ (Octoechos), сбор от осем тома, систематизиращи християнското богослужение; ‘Точно изложение на Православната вяра’, сборник от догматични творби на ранните Отци на цървата; ‘Диалектика’; както и множество химни, коментари и апологетически творби. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източнокатолическите и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org

  29. Свети Фулгентий (или Фулгенций) от Руспе (ок. 462/467-533 г.) – епископ на град Руспе (Ruspe; днес известен като руините Телепте (Thelepte)), Северна Африка. Рожденото му име е Фабий Клавдий Гордиан Фулгентий. Роден в знатно семейство в Картаген, Северна Африка, на територията на днешен Тунис. Баща му умира, докато Фулгентий е още дете. Майка му, Мариана, го учи на гръцки и латински. Фулгентий научава гръцки много добре, и го говори като грък. Той бързо си спечелва уважение заради начина, по който ръководи семейните дела, и заради уважението, което проявява към майка си. Това му помага да получи пост в Римската администрация като прокуратор (или пропретор, от лат. 'propraetor' или 'pro praetore') на римската провинция Визацена (Byzacena). Свети Фулгентий бързо се уморява от материалистичния начин на живот. Това, заедно с изучаването на религия, и по-специално на коментарите на свети Августин върху 36 псалм, го кара да стане монах. Бива преследван и изтезаван от последователите на арианската ерес заради проповядване двойната природа на нашия Господ Иисус Христос. След освобождаването си, свети Фулгентий посещава Рим, където се моли на гробовете на светите апостоли. След завръщането си във Визацена построява манастир, където живее в уединение в своята килия. Многократно му е предлаган постът на епископ в различни диоцези. Накрая, след убеждаване, се съгласява да приеме поста на епископ на град Руспе. Свети Фулгентий прави голямо впечатление на хората в новия си диоцез, особено заради големите си добродетели, но скоро е изгонен от Сардиния заедно с още около 60 епископи, които не поддържат арианската ерес, привърженик на която е завладелият тези земи крал на вандалите Тразамунд (Thrasamund) (упр. 496-523 г.). Папа Симмах (Symmachus) (папа 498-514 г.), знаейки за техните трудности, им изпраща ежегодно хранителни провизии и пари. По време на пребиваването си в Сардиния, свети Фулгенитй превръща една къща в град Каляри (Cagliari, на територията на днешна Италия, южната част на остров Сардиния) в манастир. През 515 г. свети Фулгентий се завръща в Африка, извикан от крал Тразамунд за публичен дебат с арианите. Смята се, че книгата му ‘Отговор на десет възражения’ (An Answer to Ten Objections) е съставена от отговорите на свети Фулгентий в този дебат. Самият крал Тразамунд е впечатлен от начетеността и широките познания на Фулгентий. Кралят заповядва на Фулгентий да не записва своята позиция. В отговор свети Фулгентий пише опровержение на арианската позиция, днес познато като ‘Три книги до крал Тразамунд’ (Three Books to King Thrasamund). Уважението на краля към Фулгентий нараства, и той му позволява да остане в Картаген, но отново го изгонва от града през 520 г. след оплаквания от арианските свещеници. През 523 г., след смъртта на крал Тразамунд, Фулгентий се завръща в Руспе и се опитва да обърне приелите арианската ерес в католическата вяра. Проповедите му били толкова въздействащи и имали такова влияние върху хората, че неговият архиепископ, Бонифаций от Картаген, плачел всеки път, когато слушал проповед на свети Фулгентий, и благодарял на Бога, че е дал такъв велик проповедник на неговата църква. Към края на живота си, свети Фулгентий решава да се отдаде на монашески живот, но скоро е извикан отново в Руспе, където умира на 1 януари 533 г. Запазени са някои негови писма и осем пропведи. Почитан от Римокатолическата църква. - En.Wikipedia.org

  30. По данни от Католическа енциклопедия
Lord Jesus, let Your prayer of unity for Christians
become a reality, in Your way.
We have absolute confidence
that you can bring your people together,
we give you absolute permission to move.
Amen