Без грях ли е родена Дева Мария?

Без грях ли е родена Дева Мария?


За непорочното зачатие

 

 

 


 

Доктрината{1}


В декрета от 8 декември 1854 г. Ineffabilis Deus, папа Пий IX определя и дефинира, че света Дева Мария “в първия момент от нейното зачатие, по рядка привилегия и милост, дадена й от Бога, поради заслугите на Иисуса Христа, Спасителя на човешкия род, е била предпазена от това, да бъде опетнена от първородния грях.” Това означава, че Дева Мария е била предпазена от първородния грях в момента на създаването на нейната душа и на въплъщаването й в тялото. Терминът ‘зачеване’ не означава активното зачатие на Дева Мария от родителите й. Нейното тяло се е оформило в утробата на майка й, света Ана, и нейният баща, свети Йоаким, е имал своята обичайна роля във формирането му. Човек е действително заченат тогава, когато се създава душата и тя се въплъщава в тялото. Именно в този момент Богородица е била предпазена от първородния грях, и й е била дадена освещаваща благодат, преди грехът да може да повреди душата й. Първородният грях е бил премахнат, никога не е бил част от нейната душа.

Едновременно с премахването на греха, Дева Мария е дарена със състояние на святост, невинност и справедливост, чрез който дар са били изключени всяко петно и вина, всички покварени намерения, страсти и немощи, които са част от първородния грях. Но Богородица не е била предпазена от временното наказание, дадено на Адам – от скръбта, телесната немощ, и от смъртта.

Догмата за непорочното зачатие не означава, че Дева Мария е била лишена от своята свободна воля. Тя е можела да избере, както всички хора, да съгреши. Можела е да каже ‘Не’ на архангел Гавриил.

Тази защита на Дева Мария от първородния грях й е била дадена по същия начин, по който ние биваме очистени от първородния грях при Свето кръщение. С други думи, Богородица бива създадена от Бога непорочна, като новата Ева, както я наричат и Светите Отци на църквата.

 


 

Първороден грях{2}


За да може Непорочното зачатие на Дева Мария да бъде правилно разбрано, важно е да бъде разгледан и въпросът за първородния грях. Под първороден грях имаме предвид: (1) грехът, извършен от Адам – грехът на непослушание към Бога, и неразкаянието за извършеното; и (2) като последствие от този първороден грях, предаваното по наследство, от родителите на децата, опетняване с първородния грях, който сме наследили от Адам.

Адам, първият мъж, е загубил първоначалната святост и справедливост, дадени му от Бога, не само за себе си, но ги губи за всички хора. Адам и Ева предават на своето потомство човешка природа, увредена от техния грях. В резултат от първородния грях, човешката природа има отслабени сили, подвластна е на невежество, страдания и смърт, и е склонна към грях. Католическата църква тълкува първородния грях като личен грях на Адам и Ева, който обаче уврежда човешката природа, поради което те предават на потомството си същата увредена човешка природа. Първородният грях е грях наследен, не извършен от нас. (Катехизис на Католическата църква, 404, 416-418) Обяснено на по-прост език, всички ние сме получили първородния грях от своите родители, и го предаваме на децата си.

Именно това е била и причината, Господ да предпази Дева Мария от първородния грях. Ако Богородица не бе предпазена от този грях, тя би го предала на Иисус Христос, Божия Син. Първородният грях, като последствие от греха на Адам, е това, което ни отделя от освещаващата Божия благодат. Непорочното зачатие на Богородица е било необходимо, за да може тя да роди Иисус, без да му предаде първородния грях.

 


 

Догмата за непорочното зачатие означава ли, че Дева Мария не е имала нужда от Спасител?{3}


Догмата за непорочното зачатие на Дева Мария не означава, че тя е равна на Христа. Дева Мария също е спасена от Христа, тя е била зачената непорочно по Негова благодат, по достойнството на Христа и Неговия кръст, и по Негова власт, не по своя собствена. По същия начин Светите Отци на църквата наричат Дева Мария новата Ева, правейки аналогия с чистотата на Ева преди грехопадението, без по този начин да я правят равна на Христос, Когото наричат новият Адам. Така, както Синът Божи Христос е първият Човек без грях от времето на грехопадението на Адам, така и Дева Мария е наречена новата Ева от Отците, защото, както Сина си, тя също е била без грях. Именно това казва и догмата за непорочното зачатие. Нито Христос, нито Дева Мария (както Адам и Ева преди грехопадението) са били някога под властта на сатаната. Дева Мария е жената от Битие 3:15, безгрешна жена, която ще роди безгрешен Месия.


“Христос, както учи църквата, ‘победи врага на човешкия род сам (solus)’. По същия начий, Той сам е спечелил благословията на Изкуплението за целия род човешки, включително за Дева Мария...” (Д-р Лудвиг Отто, Основи на Католическата догма 212-13)

Католическата църква вярва, че Дева Мария е била спасена от Бога. Нека направим следното, макар и несъвършено, сравнение. Представете си човек, който се спуска с парашут, и пада върху плаващи пясъци. Изведнъж се появява силен порив на вятъра, който отнася човека настрани от плаващите пясъци. В момента на зачатие, всички хора попадат в такива ‘плаващи пясъци’, в първородния грях. Но в случая с Дева Мария, Бог се намесва и я предпазва от това в момента на нейното зачатие, поради заслугите на Иисус. Тя не е имала своя собствена власт или свои собствени заслуги, които да я предпазят от ‘плаващите пясъци’ на първородния грях. Но Божията благодат е подготвяла място за въплъщението. Бог е подготвял новият Ковчег на Завета, който да носи Словото Божие.

 


 

История на догмата за непорочното зачатие{4}

Догмата за непорочното зачатие води своето начало от древната източна църква, и по-точно от апостолските християни в Сирия. Ето и историческото развитие на догмата:

  • Ок. 60 г. сл. р. Хр. – Евангелие от Лука 1:28 нарича Дева Мария ‘Kecharitomenae’, което означава ‘изпълнена с благодат’ или ‘напълно благодатна’. Така, още когато за първи път срещаме Дева Мария в Свещеното Писание, дори още преди тя да се съгласи да стане майка на Сина Божи, тя вече е ‘кръстена’ в Христа и свободна от всеки грях.
  • Ок. 180 г. сл. р. Хр. – свети Ириней Лионски{5}, ученик на свети Поликарп Смирненски{6}, който пък бил ученик на самия апостол Йоан, говори за безгрешността на Дева Мария, сравнявайки я с първоначалната безгрешност на Ева преди грехопадението.
  • Ок. 300-450 г. – Светите Отците на цялата вселенска църквата говорят за безгрешността на Дева Мария, макар да не споменават, от кога води началото си нейната безгрешност.
  • Ок. 350 г. – свети Ефрем Сирин{7}, дякон и Отец на сирийската църква, пише за безгрешността на Дева Мария, и загатва нейното непорочно зачатие.
  • Ок. 450 г. – В сирийската църква на 9 декември се чества празник, наречен ‘Непорочно зачатие на Дева Мария’.
  • 451 г. – Ереста на монифизитите (монофизитите признавали в Христа само една природа, противно на приетата от събора в Халкидон през 451 г. позиция за две природи – една човешка и една божествена) разделя Източната църква. Латинско-езичната и гръцко-езичната църкви отстояват православното (=истинно) християнство, докато много епископи от сирийско-езичната църква се отделят от Рим и се присъединяват към монофизитите – сирийци, арменци, етиопи, копти (египтяни) и маланкари (индийци). Монофизитската ерес се разпространява навсякъде в Египет, както и в части от Сирия и Палестина.
  • Ок. 550 г. – Тъй като монофизитската ерес заплашва единството на Източната империя, византийските императори започват политика по смяната на местните епископи на Сирия, Египет и Палестина с гръцки епископи от Константинопол. Египтяните и сиро-палестинците са засегнати от това, и наричат новите гръцки епископи ‘Melkite’ (или Melchite, мелките), сирийска дума, означаваща ‘императорски’, ‘от партията на императора’{8}.
    Под влияние на тези гръцки епископи, празникът ‘Непорочно зачатие на Дева Мария’, честван на 9 декември, бива преименуван на ‘Зачатие на Дева Мария’. Тази промяна идва от гръцкото богословско тълкуване{9} на първородния грях, което леко се различава от латинското и сирийско богословие по този въпрос. По този начин, сирийският празник бил направен приемлив за гърците.
  • Ок. 630 г. – Свети Софроний{10}, йерусалимски патриарх, но не ‘Melkite’, пише за непорочното зачатие на Дева Мария.
  • 636 г. – Мюсюлманите завладяват византийските провинции в Египет, Палестина и Сирия. Ислямското богословие очевидно е повлияно от сирийската църква, тъй като коранът, свещената книга на исляма, говори за непорочното зачатие на Дева Мария.
    След завладяването на средния изток, голям брой сирийски епископи и свещеници търсят убежище в Рим, и няколко от тях биват избрани за папи (напр. папа Йоан V (685-686 г.), свети Сергий I (687-701 г.), Константин (708-715 г.), свети Григорий III (731-741 г.))
  • Ок. 650 г. – Най-вероятно чрез влиянието на сирийските папи, или на техните ученици, празникът Непорочно зачатие на Дева Мария, честван на 9 декември, е пренесен в Италия и се празнува в Рим.
  • 680 г. – Римски събор говори за Дева Мария като “Блажена, непорочна, присно дева (винаги дева – б.пр.)“.
  • Ок. 700 г. – Свети Йоан Дамаскин{11}, най-големият отец на сирийската църква (който пише също и на гръцки), говори за непорочното зачатие на Дева Мария.
  • Ок. 900 г. – Заради богословските спорове, които предизвиква, празникът на Непорочното зачатие на Дева Мария, 9 декември, е премахнат от литургичния календар в Рим. Това събитие поставя началото на дебат в западната църква по въпроса за Непорочното зачатие, който достига своята кулминация през 13 век.
  • Ок. 1050 г. – Въпреки премахването на празника Непорочно зачатие в Рим, той продължава да бъде празнуван в англо-саксонските манастири в Англия.
  • Ок. 1070 г. – След завладяването на Англия от норманите през 1066 г., доктрината за непорочното зачатие е дефинирана от свети Анселм, архиепископ на Кентърбъри{12}. По-късно тази доктрина е популяризирана от племенника на свети Анселм, Анселм Млади (Anselm the Younger), в Англия, Нормандия, Южно-централна Франция, Сицилия, Южна Италия и кралствата на кръстоносците в Светите земи. Непорочното зачатие е дотолкова почитано в Нормандия, че 9 декември става известен като “Празникът на нормандския народ“.
  • Ок. 1130 г. – Свети Бернар от Клерво{13} и Петър Ломбард{14}, въпреки своето дълбоко почитание към Дева Мария, се противопоставят на доктрината за непорочното зачатие на Богородица, тъй като според тях това би озчавало, че Дева Мария не е била спасена от Христос.
  • Ок. 1255 г. – Свети Тома Аквински{15} и свети Бонавентура{16}, поддържайки гледната точка на свети Бернар, също се противопоставят на доктрината за непорочното зачатие на Дева Мария. Получава се разгорещен дебат по този въпрос между монасите от ордена на доминиканците (които, следвайки свети Тома Аквински, се противопоставят на доктрината) и францисканците (които, по примера на самия свети Франциск от Асизи{17}, подкрепят и популяризират тази доктрина).
  • Ок. 1290 г. – Блажени Йоан Дънс Скот{18}, францискански учен, дава подробен отговор, и оборва на аргументите, на доминиканците по отношение доктрината за Непорочното зачатие на Дева Мария. Доктрината започва да бъде широко приемана в богословските среди.
  • Ок. 1447 г. – Папа Сикст IV възстановява празника на Непорочното зачатие в Италия, като го премества от 9 декември на 8 декември, на която дата той се празнува и до днес. (На 9 декември в Православната църква се чества ‘Зачатие на света и праведна Анна’.)
  • Ок. 1530 г. – Въпреки протестантската реформация и отделянето на протестантите от Католическата църква, Мартин Лутер и няколко други протестантски реформатори продължават да проповядват Непорочното зачатие на Дева Мария.
  • 1708 г. – Папа Климент XI въвежда празника Непорочно зачатие, празнуван на 8 декември, в цялата църква, без още да провъзгласява Непорочното зачатие като официална догма на църквата.
  • 1830 г. – Дева Мария се явява на света Катрин Лабуре{19}, френска монахиня. Девата иска от нея да бъде направен медальон с надписа “О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които прибягваме към теб” (O Mary, conceived without sin, pray for us who have recourse to thee). Заради многобройните изцеления и чудеса, свързани с този медальон, той започва да бъде наричан ‘чудодеен медальон’ (Miraculous Medal), и почитанието на Непорочното зачатие на Дева Мария се разпространява в цялата църква.
  • 1854 г. – Блажени папа Пий IX{20}, в декрета Ineffabilis Deus, обявява Непорочното зачатие на Дева Мария за официална догма на Католическата църква, тъй като всички съмнения по отношение истинността на догмата са били премахнати. Това поставя край на богословския дебат по темата.
  • 1858 г. – Дева Мария се явява на тогава 14-годишната света Бернадет Субиру{21}, в една пещера недалеч от град Лурд, Франция. Девата казва на Бернадет “Аз съм Непорочното зачатие”, давайки по този начин одобрение на обявената четири години по-рано Догма за Непорочното зачатие.

Това е историята на догмата за Непорочното зачатие. Някои свети отци на църквата са били против тази догма (напр. свети Тома Аквински, свети Бернард, свети Бонавентура и др.), докато други са я подкрепяли (напр. свети Иполит Римски, свети Ефрем Сирин, Свети патриарх Прокъл, епископ Цариградски, и др.). И докято все още тече богословският дебат по темата, римските папи не взимат страна. Едва когато всички съмнения по отношение на Непорочното зачатие на Дева Мария били премахнати, папа Пий IX го обявява за догма на църквата.

 


 

Аналогия с Ковчега на завета от Стария Завет{22}

Ковчегът на Стария Завет е носил Словото Божие, направено от камък, а Ковчегът на новия Завет е носил Словото Божие в плът, когато Дева Мария е била бременна с Иисус. Ако Иисус е Словото божие в плът, то Дева Мария е Ковчегът на завета в плът. И старият Ковчег на завета, и новият Ковчег на завета (Дева Мария) придобиват своето достойнство благодарение на Словото Божие.

Ако обърнем внимание на Втора книга Моисеева – Изход, 25 глава на тази книга описва подробно, 10 до 22 стих, как точно трябва да бъде направен Ковчегът на завета – какво точно дърво да бъде използвано, какви да са размерите на Ковчега, златните гривни, върлините, обковани с чисто злато, очистилището (дъската от чисто злато, намираща се върху похлупака на Ковчега на завета), подробно са описани херувимите и т.н. Дървото, от което Господ иска да бъде направен Ковчегът на завета, е дърво ситим – дървото на растението акация, което расте в пустинята, в най-сухите места, и което не бива нападано от насекоми, и е вечно, нетленно – дърво, което е било смятано за непокварено. Ако Ковчегът на завета, който съхранява Словото божие от камък, трябва да бъде толкова прецизно направен, от най-непоквареното дърво, обкован с най-благородния метал, чисто злато без примеси, то колко по-важна е чистотата, без примеса на греха, на новия Ковчег на завета, който ще носи Словото божие в плът!

Нека разгледаме по-подробно приликите между стария и новия Ковчег на завета:

Ковчегът на завета в Стария Завет Дева Мария – Ковчегът на завета в Новия завет
Словото божие било написано от Бога на каменни плочи (Изход 24:12). Словото стана плът (Йоан 1).
Ковчегът на завета носи Словото божие (Второзаконие 10:1). Ковчегът носи Стария завет. Дева Мария носи Словото божие (Лука 1:38). Дева Мария носи Новия завет.
Цар Давид казва: “как ще влезе при мене ковчегът Господен?”{23}. (2 Царства 6:9) Света Елисавета казва: “И от къде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ?” (Лука 1:43). Дева Мария е бременна с Иисус.
Когато Ковчегът на завета се връща, цар Давид танцува и “скачаше от все сила пред Господа” (2 Царства 6:14) Когато Дева Мария, която носи Словото Божие, отива при света Елисавета, “проигра младенецът в утробата й” (Лука 1:41).
“И приготвих там място за ковчега, в който е заветът на Господа, що бе сключил с нашите отци” (3 Царства 8:21). Иисус е Новият завет, Той е в утробата на Дева Мария, което я прави Ковчег на Новия завет. Съпругът на света Елисавета, Захария, казва: “да си спомни светия Си завет” (Лука 1:72); “тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лука 22:20).
Иисус Навин “повика дванайсет души, които избра от синовете Израилеви, по един човек от коляно, и им каза: идете пред ковчега на Господа, вашия Бог, сред Йордан, и (вземете оттам и) турете всеки на рамото си по един камък, според броя на колената на синовете Израилеви.” (Иисус Навин 4:4-5) Ковчегът на Новия завет е в Божия храм (Откровение 11:19). “И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце, под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди”, образ на дванадесетте Израилски племена. (Откровение 12:1)
В книга Иисус Навин, 6 глава, синовете Израилеви обикалят Йерихон с Ковчега на завета шест дни по веднъж на ден, а на седмия ден обикалят седем пъти, и свещениците тръбят със седем юбилейни тръби. В Откровение, 8-11 глава, седем ангела тръбят със седем тръби, за да възвестят победата над сатаната.
Ковчегът на завета е благословия за дома: “И стоя ковчегът Господен в къщата на гетеца Аведара три месеца, и Господ благослови Аведара и целия му дом.” (2 Царства 6:11) Дева Мария отива в “планинската страна” и благославя дома на света Елисавета (Лука 1).
Ковчегът на завета е взет (1 Царства 4:11) и е занесен в чужда страна, и по-късно се връща (1 Царства 6:13). Дева Мария бяга в чужда страна (Египет), и по-късно се връща (Матей 2:14).
Ковчегът на завета изчезва (Книга на пророк Йеремия 3:16), за да се появи отново в Откровение. Ковчегът на завета се появява отново като жена , която е “непразна”, която “роди мъжко дете”, син, който седи отдясно на Божия престол. Нейното “семе” са християните (Откровение 11:19).
“Не такъв завет, какъвто сключих с бащите им... ; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ” (Книга на пророк Йеремия 31:32). “Ако и да оставах в съюз с тях” в различните версии на Библията бива превеждано и като “ако и да бях техен съпруг”; “ако и да ги обичах така, както съпруг обича съпругата си” (New International Version; New Living Translation 2007; New American Standard Bible; и др.). “Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий” (Лука 1:35). Светият Дух е съпругът на Дева Мария.

 


 

Дева Мария като новата Ева{22}

Падението Изкуплението
“И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.” (Битие 2:18) “Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.” (Лука 1:38) (Рабинята също е помощник.)
“И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си).” (Битие 2:23) “Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът ми.” (Йоан 2:4) “Жено” е необичайно обръщение към Неговата майка, нетипично за онова време. Иисус неслучайно е използвал това обръщение.
“И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.” (Битие 2:22) “Но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението.” (Послание до Галатяни 4:4-5) Иисус, новият Адам (“Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” 1 Посл. до Коринтяни 15:22) идва от Дева Мария, новата Ева.
“Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?” (Битие 3:1) “Майка му рече на служителите: каквото ви каже, сторете.” (Йоан 2:5) На непослушанието на Ева се противопоставя послушанието на Дева Мария.
“Тогава Господ Бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти, и аз ядох.” (Битие 3:13) Змията, сатаната, е паднал ангел. “Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. И Ангелът си отиде от нея.” (Лука 1:38) Отново има противопоставяне на послушанието на Богородица с непослушанието на Ева. Ангели се обръщат с предложение и към Ева, и към Дева Мария.
“И даде Адам на жена си име Ева (Живот), защото тя стана майка на всички живеещи.” (Битие 3:20) “А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти!” (Йоан 19:26-27) В този момент Иисус дава майка Си за майка на всички християни.

 


 

Доказателства от Свещеното Писание{24}

Битие 3:15

Първият стих от Писанието, който съдържа обещание за изкуплението, споменава също майката на Изкупителя. Наказанието на родителите на човешкия род било придружено от най-ранното евангелие (благовещение, блага вест – б.пр.) (Proto-evangelium), което поставя вражда между змията и жената:

“15. и ще всея вражда между тебе (сатаната) и жената (Дева Мария), и между твоето семе (греха/смъртта) и нейното Семе (Месията); То (Иисус) ще те поразява в главата (т.е., ще съкруши силата ти), а ти ще Го жилиш в петата (разпятието).”

Тук, в това първо пророчество за бъдещия Месия, и Месията, и неговата майка, заедно се противопоставят на сатаната. Господ поставя вражда между Дева Мария и сатаната, по същия начин, по който има вражда между Христос и семето на змията. Дева Мария е в онова възвишено състояние на душата, което змията е унищожила в човека, т.е. освещаващата благодат. Единствено тази благодат на Дева Мария напълно обяснява враждата между нея и сатаната. Това е причината, Дева Мария да бъде зачената без грях. Тя е жената, обещана в Битие 3:15 – жена безгрешна, неосквернена от първородния грях, която ще роди безгрешен Месия.

 

Евангелие от Лука 1:28

Богородица е била изпълнена с Божия благодат. Това ясно се вижда от Евангелие от Лука 1:28:

“28. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.”

Буквален превод на думите на архангел Гавриил - chaire kecharitomene - би бил: “Радвай се, ти, която си била благословена”. Тези думи предполагат, че Дева Мария е получила благодат в по-ранен момент от живота си. Те показват също неповторимо изобилие на благодат, свръхествествена, богоподобна душа, което може да бъде обяснено само чрез непорочното зачатие на Дева Мария. Това е бил необичаен поздрaв, което ясно се вижда от следващия стих:

"29. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав.”

Нека погледнем и езиковата страна на въпроса. Думата ‘kecharitomene’ е причастие в страдателен залог. Според гръцката граматика, такова причастие от глагол означава “увековечаване на постоянен (перманентен) резултат или на завършено действие”. Католическата църква вярва, че Архангел Гавриил е подбрал внимателно думите си към Богородица. Той се обръща по различен начин към Захария, когото нарича по име.

 


 

Доказателства от Свещеното Предание{3}

Ориген{25} (244 г.):
“Блажената Дева... дойстойна за Бога, най-непорочна от непорочните, най-пълно съвършенство, съвършена справедливост, никога не измамена от змията, нито заразена от нейния отровен дъх.”

Свети Иполит Римски{26} (ок. 235 г.):
“Той (Иисус) беше заветът, оформен от непокварено дърво [аналогия със смятаното за непорочно дърво ситим, от което е направен Ковчегът на завета в Стария завет - б.пр.]. Понеже чрез това е дадено да се разбере, че Неговият Ковчег е не е подлежал на осквернение и поквара” (Orat. In Illud, Dominus pascit me, in Gallandi, Bibl. Patrum, II, 496).

Свети Ефрем Сирин{27} (ок. 350 г. сл. Р. Хр.):
Ти и Твоята майка сте сами в това. Вие сте съвършено красиви във всяко отношение. В Теб, Господи, няма петно, нито има петно у твоята майка.” (Nisibene Hymns 27:8)
“Пресвета Дева, Майка на Господа, единствена най-чиста по душа и тяло, единствена превъзхождаща всеки идеал за чистота .., единствена създадена в твоята цялост жилище на всяка благодат на Светия Дух, и следователно надминаваща без сравнение дори ангелските добродетели по чистота на дух и тяло. ... Богородице, най-свята, пречиста, пренепорочна, неопетнена, неосквернена... одежда без петно на Него, Който облече Себе Си в светлина като в дреха... Неувяхващо цвете,... сама най-непорочна.” ("Precationes ad Deiparam" in Opp. Graec. Lat., III, 524-37)

Свети Амвросий Медиолански{28} (387 г.):
“Ела, тогава, и потърси овцете Си, не чрез Своите слуги или чрез наемници, но го направи Сам. Издигни ме телесно и в плътта, която е паднала в Адама. Издигни ме не от Сара, но от Дева Мария, дева не само неопорочена, но Дева, която благодатта е направила неосквернена, свободна от всяко петно на греха.” (Sermo xxii in Ps. cxviii)

Свети патриарх Прокъл, епископ Цариградски{29} (поч. ок. 446 г.):
“Според както Той я създаде без каквото и да било нейно петно, така Той дойде от нея, без да наследи какъвто и да било грях” (Проповед 1).

Свети Роман Сладкопевец{30} (поч. ок. 556/560 г.):
“Тогава Израилските племена чуха, че Анна е заченала непорочната. И всички се възрадваха. Йоаким направи празненство, и голямо беше веселието в градината. Той покани свещениците и левитите за молитва; после извика Мария в центъра на събранието, за да бъде тя възвеличена.” (За раждането на Дева Мария)

Свети Софроний, Йерусалимски патриарх{31} (ок. 638 г.):
”Много светци се явиха пред теб (Дева Мария), но никой не беше изпълнен с благодат като теб... никой не е бил предварително очистен като теб... ти надминаваш всичко най-възвишено в човека. ”

Свети Йоан Дамаскин{32} (ок. 676-749 г.):
“О щастливи слабини на Йоаким, създали семето (Дева Мария), което е напълно непорочно. О дивна утроба на Анна, в която бавно е растяло и се е оформяло пресвято (напълно свято-б.пр.) дете.”
“Блажената Божия майка… змията никога не влезе в този рай.”

Свети Теодот от Анкара{33}:
“... Дева невинна, без петно, без вина, свята в тяло и душа, лилия (lily – лилия; прен. чиста, непорочна) поникнала сред тръни, ненаучена на злото на Ева, нито е имало в нея някакво общение на светлината с тъмнина, и, дори преди да е била родена, била е посветена на Бога.“ (Orat. in S. Dei Genitr.)

Свети Максим от Торино{34}:
“Тя (Дева Мария) била жилище, подходящо за Христа, не поради своята телесна чистота, но поради първоначална благодат.“ (Nom. viii de Natali Domini)

 


 

Светите Отци на църквата за абсолютната чистота на Дева Мария{35}

  • Отците наричат Дева Мария дарохранителница, освободена от всякакво оскверняване и поквара (свети Иполит {26}, ‘Ontt. in illud, Dominus pascit me’).
  • Опровергавайки еретика Пелагий{36}, свети Августин{37} казва, че всички праведни са познали наистина греха, ‘освен светата Дева Мария’ (On the nature of grace 36).
  • Дева Мария била посветена на Христа (свети Петър Златоуст{38}, Sermo cxl de Annunt. B.M.V.).
  • Очевидно и добре известно е, че Дева Мария е била чиста от вечността, освободена от всякакъв недостатък (Типикон на лаврата “Свети Сава Освещени”, т. нар. Йерусалимски устав).
  • Дева Мария е била създадена в състояние, по-възвишено и славно от това на всички други творения (свети Теодор Йерусалимски (Начертани){39}, “Mansi”, XII, 1140).
  • Сирийските свети отци неуморно възхваляват липсата на какъвто и да било грях у Дева Мария. Свети Ефрем Сирин{27} не смята нито една възхвала за прекомерна, когато описва благодатта и светостта на Дева Мария. За него тя е била толкова безгрешна, колкото Ева преди грехопадението, дева, неосквернена от каквото и да било петно на греха, по-свята от серафимите, запечатан извор на Светия Дух, чисто семе на Господа, винаги неосквернена и непорочна по тяло и ум (“Carmina Nisibena”).
  • Свети Йоан Дамаскин{32} вярва, че свръхестественото Божие влияние в образуването на Дева Мария е толкова всестранно, че го отнася дори към нейните родители. (Or. i Nativ. Deip., n. 2) Той пише за света Анна и свети Йоаким, че по време на зачатието на Дева Мария, те са били изпълнени със, и очистени от, Светия Дух, и освободени от всяка плътска похот. Следователно, според свети Йоан, дори човешкият елемент, материалното, от което са били оформени светите родители на Девата, е било чисто и свято.

От всичко това ясно се вижда, че вярата в Непорочното зачатие на Дева Мария е била преобладаваща сред светите отци на църквата, особено сред отците на гръцката църква.

 

 



БЕЛЕЖКИ


  1. По данни от Was Mary born without sin?, Католическа Енциклопедия и THE IMMACULATE CONCEPTION OF MARY

  2. По данни от Католическа Енциклопедия и The Roman Catholic doctrine of the Immaculate Conception

  3. По данни от Was Mary born without sin?

  4. Този раздел е създаден по данни от Was Mary born without sin?, и с любезното съдействие на катoлическия апологет Марк Бонокоре

  5. Свети Ириней Лионски (живял през втори век, поч. 202 г. сл. Р. Хр.) – раннохристиянски апологет, един от отците на църквата. Ученик на свети Поликарп, който е бил ученик на свети апостол и евангелист Иоан. Автор на много трудове, един от най-важните и най-добре запазените е “Срещу ересите’ (Adversus Haereses). Пише също инструкции за новопокръстени християни “Изложение на апостолската проповед’, както и “По въпроса за познанието”, “За монархията”, “Как Господ не е причина за злото” и др. - En.wikipedia.org - Irenaeus

  6. Свети Поликарп (ок. 69-155 г.) - ученик на свети апостол и евангелист Йоан, епископ на град Смирна (древен град в Измир, Турция). Един от тримата апостолски Отци на църквата, заедно със свети Климент Римски и свети Игнатий Антиохийски. Единствената му запазена творба е Писмо до Филипяни. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източно-католическите, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - Polycarp

  7. Свети Ефрем Сирин (ок. 306-373 г.) – сирийски дякон, химнописец и богослов. Роден в християнско семейство, в град Нисибис (Nisibis, днес Nusaybin), на територията на днешна Турция, до границата със Сирия. Получава кръщение като младеж, по-ксъно става монах и бива ръкополжен за дякон. Започва да пише коментари върху Библията и да композира химни. Сред множеството разпространени тогава ереси – арианска, манихейска, марционистка (която отхвърляла Стария Завет), вардесанитска и много други гностически секти, всяка от които твърдяла, че тя я единствената истинска църква, свети Ефрем композира множество химни, защитаващи Никейското богословие. Основава училището на Нисибис, което векове по-късно става основен център за обучение на Източната църква. През 359 г. Персите завземат град Нисибис и изселват цялото християнско население на града. Свети Ефрем първо отива в Диарбекир, а след това – в град Едеса в Месопотамия (Edessa, днес Sanliurfa). Там свети Ефрем се посвещава на служение на новото си паство, и продължава да се занимава с преподаване в училището на Едеса. Умира през 373 г., след като се заразява с чума, докато служи на и се грижи за заразените с чума. Сред творбите му са над 400 химни, разделени на групи – срещу ересите, за вярата, за рая, за девството и др. Почитан от Римокатолическата, Православната, Англиканската, Шотландската Епископална църкви, Църквата на Уелс, и мн. други. - En.wikipedia.org - Ephrem the Syrian

  8. Мелките били представители на империята, които можем да сравним със съвремення израз ‘служебно лице’, тоест не религиозни, но имперски представители. В Египет всички мелките били основно представители на империята, докато в Сирия и Палестина имало и местно население, които се придържали към постановленията на събора в Халкидон и също били наричани мелките. (С времето думата започва да се използва като наименование на всички, които се придържали към постановленията на Четвъртия Вселенски Събор в Халкидон от 451 г.) Макар мелките да били малцинство в Египет, Сирия и Палестина, заради подкрепата на империята и армията, те били силни и имали голямо влияние до завладяването на тези земи от мюсюлманите. - Католическа енциклопедия

  9. Католическата и Православната църкви дават различно богословско тълкуване на първородния грях. Според Католическата църква, в резултат от първородния грях, човешката природа има отслабени сили, подвластна е на невежество, страдания и смърт, и е склонна към грях. (Катехизис на Католическата църква). Православната църква приема това, че първородният грях е повлиял на окръжението (света, обстановката), но не приема понятието за първородния грях и наследствената вина, както те сa формулирани от блажени Августин, въпреки факта, че почита и приема блажени Августин като светец. - En.wikipedia.org - Original sin

  10. Свети Софроний, Йерусалимски патриарх (ок. 560-638 г.) – Роден в Дамаск, от арабски произход. Бил учител по реторика. Ок. 580 г. става аскет в Египет, а по-късно – монах в манастира “Свети Теодосий” близо до Витлеем. Пътува и посещава множество манастири в Мала Азия, Египет, Рим заедно с византийския хроникьор Йоан Мосх. След смъртта на Мосх, свети Софроний пътува заедно с останките му до Йерусалим за неговото монашеско погребение. След това свети Софроний пътува до Александрия, Египет, както и до Константинопол през 633 г., за да убеди техните патриарси да отхвърлят ереста на монотелизма (монотелистите, макар да признавали в Христа две природи – една човешка и една божествена, вярвали, че Христос е имал само една воля, божествена). За съжаление, многобройните творби на свети Софроний на тази тема не са запазени. Макар да не постига успех в тази своя мисия, през 634 г. Свети Софроний е избран за патриарх на Йерусалим. Скоро след избирането си, той изпраща писма до папа Хонорий I (папа 625-638 г.) и до източните патриарси, в които обяснява православната, истинна позиция за двете природи, човешка и божествена, на Христа. Свети Софроний съставя “Антология”, състояща се от повече от 600 текста от Светите Отци на гръцката църква, доказващи двете природи на Христа. Този документ не е достигнал до нас. В проповед на Рождество през 634 г., свето Софроний е по-загрижен за това, свещенството да следва постановленията на събора в Халкидон, отколкото за нашествието на арабите-мюсюлмани в Палестина, споменавайки, че арабите вече имат контрол над Витлеем. Свети Софроний, който смятал арабите, контролиращи Палестина, за “несъзнателни свидетели на неизбежното Божие наказание на слабите и колебаещи се християни”, умира скоро след превземането на Йерусалим през 637 г., но не преди да е договорил признаването на гражданска и религиозна свобода за християните, в замяна на налози (данъци) – споразумение, известно като Споразуманието на Умар (Covenant of Umar, Umari Treaty), по името на халиф Умар (Umar), халифът, превзел Йерусалим. Халифът се среща лично с патриарх Софроний в храма на Гроба Господен. Свети Софроний поканил халиф Умар да се помоли в храма, но Умар отказва, тъй като не иска да застраши статута на тази църква като християнски храм. Свети Софроний е почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.wikipedia.org - Sophronius

  11. Свети Йоан Дамаскин (ок. 676-749 г.) – един от Отците на църквата, монах и свещеник от Дамаск. Много добре образован и с широки познания в различни области – право, богословие, астрономия, философия и музика. Роден в Дамаск, в християнско семейство. По това време Дамаск е под мюсюлманска власт. Баща му заема висок наследствен обществен пост като ковчежник на халиф Абд ал-Малик. Когато свети Йоан става на 23 години, баща му намира учител-християнин, който да осигури най-доброто възможно образование за децата му. Случайно се оказва, че един военнопленник, задържан на бреговете на Италия, е много ерудиран и мъдър сицилиански монах на име Козма. Бащата на свети Йоан уреджда освобождаването на този монах, който става учител на сина му Йоан и на негов приятел-сирак, бъдещият свети Козма Йерусалимски (или Маюмски). С помощта на своя преподавател, монаха Козма, свети Йоан скоро много напредва в изучаването на музика, астрономия и богословие. След смъртта на баща си, свети Йоан наследява неговият пост, и бива назначен като главен съветник (или управител, protosymbullus) на Дамаск. По това време за първи път се появява ереста на иконоборството. Тя започва бързо да набира сили и става популярна в императорския византийски двор. През 726 г., пренебрегвайки протестите на константинополския патриарх свети Герман I (патриарх 715-730 г.), император Лъв III Исавър издава своя първи едикт срещу почитането на иконите и срещу тяхното излагане на обществени места. Като талантлив писател, защитен от своята позиция в двора на халифа, свети Йоан Дамаскин започва да пише своите три ‘Апологетически трактата срещу тези, които заклеймяват светите образи’ (Apologetic Treatises against those Decrying the Holy Images). Това са най-ранните му творби, които започват да създават неговата репутация. В тях свети Йоан не само напада императора, но също използва по-прост литературен стил, с помощта на който достига до обикновения човек. Това води до разбунтуването на много християни. Като не може да накаже свети Йоан, император Лъв намира оригинално копие на неговите апологетически трактати и фалшифицира писмо от името на свети Йоан до императора на Исаврия (Isauria, намираща се на територията на част от днешна Турция), в което писмо свети Йоан уж предлага да предаде град Дамаск в ръцете на императора. Това писмо става причина, свети Йоан да загуби поста си в двора на халифа. Халифът заповядва, дясната ръка на свети Йоан, тази, с която той пише, да бъде отрязана. Според преданието, след отрязването на ръката му, свети Йоан се моли пред икона на Богородица с Младенеца, и заспива. Събуждайки се, той вижда, че отрязаната му ръка чудодейно е зарастнала. Тази икона на Богородица по-късно започва да се нарича Троеручица. Халифът приема това чудо като доказателство за невинността на свети Йоан и му предлага да го възстанови на поста му. Свети Йоан отказва и се посвещава на монашески живот в манастира ‘Свети Сава’ до Йерусалим, където умира през 749 г. Сред творбите му са: ‘Осмогласник’ (Octoechos), сбор от осем тома, систематизиращи християнското богослужение; ‘Точно изложение на Православната вяра’, сборник от догматични творби на ранните Отци на цървата; ‘Диалектика’; както и множество химни, коментари и апологетически творби. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източнокатолическите и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - John of Damascus

  12. Свети Анселм (ок. 1033-1109 г.) – Архиепископ на Кентърбъри, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Роден в бургундския град Аоста, в Ломбардия (днешна Италия). Бенедиктински монах, италиански средновековен философ, богослов и църковен служител. Заема поста на архиепископ на Кентърбъри от 1093 до 1109 г. Основател на схоластиката, средновековна наука, която се опитва да установи връзката между древната класическа философия и християнското богословие. През 1720 г. Свети Анселм е провъзгласен за доктор на църквата от папа Климент XI. - Католическа енциклопедия

  13. Свети Бернар от Клерво (ок. 1090-1135 г.) – Френски монах, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), основна фигура в реформирането на Цистерианския монашески орден. Роден 1090 г. във Фонтен, близо до Дижон, Франция. Бернар бил третото от седем деца, шест от които били момчета. Родителите му положили особено старание да дадат на Бернар добро образование, тъй като, още преди раждането му, един благочестив вярващ предсказал на родителите му неговото славно бъдеще. Неговите преподаватели се възхищавали на усепхите му в учението, и добродетелите му не оставали незабелязани. След смъртта на майка си, Бернар постъпва в Цистерианския орден. Три години по-късно е изпратен да основе нов манастир в изолирано сечище, известно като Долината на пелина (Val d'Absinthe, или Valley of Bitterness – долината на мъките, на горчивината), на ок. 15 км на югоизток от Бар-сюр-Об (Bar-sur-Aube, букв. Бар на (реката) Об), североизточна Франция. Свети Бернар основава манастира на 25 юни 1115 г., наричайки го Клер Вале (Claire Vallee, букв. Ясна долина), което с времето преминава в Клерво (Clairvaux). През 1128 г. Бернар участва в събора в Троа (Troyes), Североизточна Франция, на който събор свети Бернар съставя правилата на рицарите-темплиери, които правила скоро след това стават идеал за християнско благородство. След смъртта на папа Хонорий II през 1130 г., в църквата се появява схизма. Крал Луи VI (упр. 1108-1137 г.) свиква поместен събор на френските епископи в град Етамп (Еtampes), на 48 км на югоизток от Париж, и свети Бернар бил избран да отсъди между папите-съперници. През 1139 г. Бернар взима участие във Втория Латерански събор. Умира на 63 г., след 40 г. монашески живот. Каноничиран от папа Александър III на 18 януари 1174 г. Провъзгласен за доктор на църквата от папа Пий VIII. - Католическа енциклопедия; En.wikipedia.org - Bernard of Clairvaux

  14. Петър Ломбард (Peter Lombard или Petrus Lombardus) (ок. 1095/1100-1160 г.) – Богослов-схоластик (схоластика - средновековна наука, която се опитва да установи връзката между древната класическа философия и християнското богословие), епископ, автор на ‘Четири книги на мъдростта’ (Libri Quattuor Sententiarum), богословска творба, съдържаща сбор от библейски стихове и тяхното обяснение. Преподава в катедралното училище Нотър Дам (Notre Dame) в Париж, където ок. 1145 г. става професор (magister). 1147 г. става иподякон, към 1156 г. е ръкоположен за свещеник. През 1159 г. става епископ на Париж. Взима участие в събора в Рейм през 1148 г. - En.wikipedia.org - Peter Lombard; En.wikipedia.org - Sentences

  15. Свети Тома Аквински (1225-1274 г.) - италиански богослов и схоластически философ (схоластика - средновековна наука, която се опитва да установи връзката между древната класическа философия и християнското богословие). Неговите идеи лежат в основата на късните философски възгледи на католическата църква, наричани 'томизъм'. През 1879 г. томизмът е провъзгласен официално от папа Лъв XIII за основоположно учение във всички католически учебни заведения. Тома от Аквино се смята от католиците за един от най-великите теолози в историята и за един от тридесет и тримата учители на църквата. Тома Аквински е възпитан в абатството на монасите бенедиктинци Монте Касино в Италия. Замонашава се там през 1248 г. Следва в Париж с голям успех, за което е наречен Doctor universalis и Doctor angelicus. От 1248 до 1252 г. е студент на Свети Алберт Велики в Кьолн. Следва отново в Париж от 1256 до 1259 и преподава след това в Италия (Рим, Витербо и Орвието). От 1269 г. е научен префект на Доминиканския орден в Неапол, където създава школа. Умира на път за Втория Лионски събор във Фосанова. Папа Йоан XXII го канонизира като светец през 1323 г. Голямата заслуга на Тома Аквински е поставянето на теологията на научна основа. За изясняването на тайните на вярата прилага принципа на „естествения разум“ и философските възгледи на Аристотел. - Уикипедия - Тома Аквински

  16. Свети Бонавентура (San Bonaventura) (1221-1274 г.) – Средновековен италиански богослов-схоластик (схоластика - средновековна наука, която се опитва да установи връзката между древната класическа философия и християнското богословие) и философ, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Рожденото му име е Джовани ди Фиданца (Giovanni di Fidanza). Роден е недалеч от град Витанца, централна Италия. Започват да го наричат Бонавентура (от лат., добър късмет), след като бил излекуван от сериозна детска болест чрез молитвите на свети Франциск от Асизи. Монах от Францисканския орден, кардинал на диоцеза Албано, състоящ се от седем града в централна Италия, автор на голям брой богословски творби. - En.wikipedia.org

  17. Свети Франциск от Асизи (1181/1182-1226 г.) – Основател на Францисканския монашески орден. Роден в Асизи, диоцез в италианската провинция Умбрия, на север от Рим. Баща му бил заможен търговец на платове, за майка му е известно само, че е произлизала от благородническо семейство от Прованс, Югоизточна Франция. При своето Свето Кръщение получава името Джовани, което по-късно баща му променя на Франческо, вероятно поради факта, че свети Франциск се ражда по време на негово търговско пътуване до Франция. Ранните години от живота на свети Франциск са изпълнени със забавления, Франциск бил остроумен, обичал да носи хубави дрехи и да се хвали, а родителите му задоволявали всяка негова прищявка. Хубав, галантен и добре възпитан, той скоро станал любимец сред благородниците в Асизи, пръв в боевете, гуляите и веселбите. Когато свети Франциск бил на около двадесет години, той излязъл заедно със своите съграждани в битка срещу Перуджаните (Перуджа – гравен град в провинция Умбрия, Италия), една от многобройните маловажни схватки между градове-съперници, обичайни по онова време. Перуджаните победили, и свети Франциск бил един от хората, взети за заложници. Той бил държан около година в Перуджа, през което време се разболява от треска. Заболяването кара свети Франциск да се замисли за вечността и за празнотата на живота, който е водил до този момент. Когато започнал да оздравява обаче, свети Франциск отново започнал да мечтае за слава и победи. Той решил да се посвети на военна кариера, и се отправил заедно с един рицар, да се присъединят към армията на Готие от Бриен (Gautier III de Brienne, принц на норманското княжество Таранто). Последната нощ, преди да тръгне на път, свети Франциск сънувал огромна зала, в която по стените висяли множество оръжия, всички белязани с кръст. Той чул глас, който казал “Тези са за теб и твоите войници”. Тръгвайки на път, младият Франциск възкликнал: “Аз знам, че ще стана велик принц”. По пътя обаче, в град Сполето, той се разболял отново. Там му се присънил друг сън, в който същият глас му казал да се върне в Асизи. Свети Франциск веднага се върнал в своя роден град. Това станало през 1205 г. Франциск започнал да търси в молитва и усамотение своето призвание. Един ден, препускайки на коня си през равнините на Умбрия, свети франциск внезапно видял един беден прокажен. Погнусен, той отначало се отдръпнал от него, но скоро се върнал, слязъл от коня си, прегърнал прокажения и му дал всичките си пари. По същото време сврти Франциск отишъл на поклонение в Рим. Огорчен от мизерните дарения, оставени при гроба на свети апостол Петър, той изпразнил кесията си и оставил всичките си пари. После разменил дрехите си с дрехите на един просяк, и останал цял ден сред просяците пред вратите на базиликата. Недълго след завръщането си в Асизи, един ден свети Франциск се молел пред едно разпятие в изоставения страничен параклис Свети Дамян. Той чул глас: “Иди, Франциск, и поправи моят дом, който, както ти виждаш, се руши”. Приемайки тези думи буквално, свети Франциск отишъл в магазина на баща си, натоварил на коня си платове, заминал за град Фолиньо, и там продал платовете и коня си. Когато обаче бедният свещеник, който служел в този параклис, отказал да приеме спечелените по този начин пари, Франциск захвърлил парите надменно. Бащата на свети Франциск, който бил скъперник, бил вбесен от постъпката на сина си, и Франциск, за да се скрие от него, живял в продължение на един месец в една пещера недалеч от параклиса Свети Дамян. При завръщането си в града, гладен и мръсен, свети Франциск бил следван от тълпа хора, които му се присмивали, замеряли го с кал и камъни, и му се подигравали, че е полудял. Накрая баща му го извлачил до техния дом, бил го, завързал го и го заключил в един тъмен килер. По време на едно отсъствие на баща му, майката на свети Франциск го освободила, и той веднага се върнал при параклиса Свети Дамян. Скоро след това баща му го пpизовава през консулите на града, и иска Франциск да се откаже от своето наследство, което той прави с готовност. Той решава да се посвети на служба на Бога, заради което го водят при епископа. Там Франциск съблича дрехите си и ги дава на баща си с думите: “Дотук съм те наричал мой земен отец;от тук нататък искам да казвам само ‘Отче наш, Който си на небесата’ ”. Свети Франциск живее като отшелник, известно време работи в един манастир като слуга в кухнята. След завръщането си в Асизи, той проси от хората камъни, с които възстановява параклиса Свети Дамян. По същия начин той възстановява още два параклиса. В същото време той се грижи и за бедните прокажени. Свети франциск се отказва от малкото останали му вещи, и носи груба дреха, носена само от най-бедните селяни в Умбрия, вързана на кръста с връв. Франциск започва да проповядва покяние на грешниците и царството Божие. Неговите съградани вече не му се подигравали, и дори някои от тях се присъединили към свети Франциск. Той основава Францисканския монашески орден, решава да не бъде ръкоположен за свещеник, и монасите от основаната от него общност живеят прост живот, като наричат себе си ‘по-малките братя’ (от лат. fratres minores). През 1224 г., на или около празника Въздвижение на Кръста Господен, по време на 40-дневен пост и молитва на планината Верна (геогр. наименование – Монте Пенна), свети Франциск получава видение на серафим, и ангелът му дава стигмата – раните на Христос. Свети Франциск умира на 3 октомври 1226 г., пеейки 141 псалм. - Католическа енциклопедия; En.wikipedia.org - Francis of Assisi

  18. Блажени Йоан Дънс Скот (ок. 1266-1308 г.) – важен средновековен францискански богослов и философ. Наречен Doctor Subtilis поради своя проницателен и изтънчен начин на мислене. Основател на скотизма, разновидност на схоластиката. - En.wikipedia.org - Duns Scotus

  19. Света Катрин Лабуре (Catherine Laboure) (1806-1876 г.) – монахиня от ордена Дъщери на милосърдието (Daughters of Charity). През нощта на 18 юли 1830 г., света Катрин се събужда от сън, след като чува глас на дете, който я вика да отиде в параклиса на манастира. Там й се явява Дева Мария, и й казва “Господ иска да ти даде мисия. Ще ти противоречат, но не се страхувай, ти ще имаш благодатта, която ти е необходима. Кажи на твоя духовен отец всичко, което се случвас теб. Времената са пагубни във Франция и в света.” На 27 ноември Катрин има друго видение. Тя вижда Богородица като в овална рамка, стояща върху глобус, носеща множество пръстени с различен цвят, от повечето от които излизали лъчи от светлина. По края на рамката били изписани думите “О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които прибягваме към теб” (O Mary, conceived without sin, pray for us who have recourse to thee). Докато Катрин гледала, рамката започнала да се върти, показвайки от обратната страна кръг от дванадесет звезди, главна буква М, над която имало кръст, и две сърца – Светото сърце на Иисус, и Непорочното сърце на Дева Мария. Тя попитала Богородица, защо от някои от пръстените й не излизали лъчи светлина, и получила отговор “Това са милостите, за които хората забравят да се молят”. После Дева Мария казала на Катрин да разкаже за тези образи, които е видяла, на своя изповедник (отец Аладел), и да направят такива медальони, и добавила, че “Всички, които ги носят, ще получат голяма благодат.” Катрин послушала Девата, и след две години подробно проучване и наблюдение на ежедневието на Катрин, свещеникът занесъл информацията на архиепископа, без да му разкрива самоличността на Катрин. Искането било одобрено, и започнали да се правят такива медальони (снимка на чудодеен медальон). Те станали много популярни. Догмата за Непорочното зачатие на Богородица още не била официално провъзгласена. Катрин остава монахиня до края на живота си. Тя не разказва за виденията си на никой друг, освен на своя изповедник, и дори след смъртта й през 1876 г. никой не знаел, че тя е тази, чрез която на света е даден чудодейният медальон. Тялото й било ексхумирано през 1933 г., и било нетленно (снимка). Сега то се пази в олтара на Параклиса на Девата на чудодейния медальон в същия манастир в Париж, където е живяла света Катрин, и едно от местата, където й се явява Дева Мария. Канонизирана е през 1947 г. от папа Пий XII. - En.wikipedia.org - Catherine Laboure

  20. Блажени папа Пий IX (1792-1878 г.) – Папата с най-дълъг понтификат в църковната история, служението му било от 16 юни 1846 г. до смъртта му на 7 февруари 1878 г., период от почти 32 години. По време на неговото служение, през 1869 г., се състои Първият вселенски събор във Ватикана, на който събор е дефинирана догмата за непогрешимостта на Римския папа. Папа Пий обявява догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария за официална догма на Католическата църква. През 50-те години на 20 век, по време на процеса за обявяване на папа Пий за блажен, тялото му било ексхумирано и било намерено нетленно (снимка). Провъзгласен за блажен през 2000 г. от папа Йоан Павел II. - En.wikipedia.org - Pope Pius IX

  21. Света Бернадет Субиру (Bernadette Soubirous) (1844-1879 г.) – Бернадет била дъщеря на мелничар от град Лурд (Lourdes), Франция. Бернадет като дете била боледувала от холера, имала астма и често боледувала. Семейството й живеело в голяма бедност. Между 11 февруари и 16 юли 1858 г. Дева Мария се явява на Бернадет 18 пъти. На 11 февруари 1858 г. Бернадет, която тогава била на 14 год., събирала дърва за огън заедно със сестра си и една тяхна приятелка, при пещерата Масабиел (la Grotta di Masabielle), при реката Гав (Gave), недалеч от Лурд. Тогава за първи път Бернадет вижда в една ниша в пещерата, както тя самата казва по-късно, ‘една малка млада дама’ (ua petita damisela (Classical); uo petito damizelo (Mistralian)). Сестра й и приятелата им казали, че не са видели нищо. По време на следващите няколко явявания на Девата, между 18 февруари и 4 март, се събира голяма тълпа, и властите се опитват да сплашат Бернадет да се откаже от своите твърдения за това, че е имала видение. На 18 февруари Девата за първи път говори на Бернадет, и я помолила да идва при пещерата всеки ден в продължение на 15 дни. При следващите си явявания, Девата поискала на това място да се построи параклис и да се направи процесия. Местният свещеник, отец Пейрамал (Peyramale), казал, че дамата трябва първо да разкрие името си, преди да може да бъде направено това. По време на явяването си на 25 февруари, Девата казва на Бернадет да отиде и да пие вода от потока (stream=поток, река, течение), който тече под скалата, и да яде от растенията, които се намирали там. Бернадет отначало тръгва към реката Гав, тъй като това е единственото течение, което вижда, но Девата я спира и й посочва с пръст едно място в пещерата. Въпреки че там няма извор, Бернадет предположила, че под земята има поток, и започва да рови с ръце. Тя се опитала да пие калните капки три пъти. На четвъртия път капките вода били по-чисти, и Бернадет успяла да ги изпие. Тя яла и от растенията. Когато накрая тя се обърнала към събралата се тълпа, лицето й било изцапано с кал, и наоколо не се виждал никакъв извор. Разбираемо защо, това предизвикало много скептицизъм сред хората, които викали “Тя е измамница!” или “Тя е луда!”, докато засрамените роднини на Бернадет се опитвали да избършат лицето й. През следващите няколко дни обаче от дупката, изровена от Бернадет, започнала да извира вода. Някои вярващи последвали нейния пример, и се миели и пиели от водата, за която скоро се разбрало, че има целебни свойства. Рано сутринта на 25 март, празникът Благовещение, Бернадет отново отива в пещерата, където хубавата дама вече я чака. Тогава се случва второто от две чудеса със свещта, която държала Бернадет, свързани с явяванията на Дева Мария в Лурд. Видението продължило повече от час. Бернадет държала в ръцете си свещ, която изгоряла напълно. Огънят от свещта бил в контакт с кожата на Бернадет в продължение на повече от 15 минути, без Бернадет да дава признаци за болка или нараняване. Имало много свидетели на това чудо, включително лекарят на Лурд, д-р Пиер Дозу, който засякъл продължителността на чудото и го документирал. Според неговите записки, нямало признаци кожата да е засегната по какъвто и да било начин, и затова той само наблюдавал внимателно Бернадет, без да се намесва. След края на видението лекарят прегледал ръката на Бернадет, но по нея нямало следи от изгаряне, а Бернадет не знаела, какво се е случило. По време на същото явяване на Девата, Бернадет я попитала за нейното име, и тя, след като събрала ръцете си на нивото на гърдите, и погледнала към небето, казала: “Аз съм Непорочното зачатие”. По-късно родителите, учителите и свещеникът на Бернадет свидетелствали, че те никога не са говорили с нея за догмата на Непорочното зачатие. Самите свещеници отначало били недоволни от чутото, тъй като според тях Непорочното зачатие било събитие, а не човек. Бернадет обаче потвърждава, че това са точните думи на Девата, макар тя самата да не разбира смисъла им. Девата се явява отново на Възкресение, 7 април, когато Бернадет е в екстаз в продължение на около 45 мин. Бернадет получава своето Първо Причастие на празника на Тялото и Кръвта Христови (Corpus Christi), в които се пресътворяват хлябът и виното за Свето Причастие, и вижда Девата за последен път на 16 юли, празникът на Девата от Планината Кармел (Our Lady of Mount Carmel). Въпреки първоначалния скептицизъм на Католическата църква, след каноническо разследване, продължило 4 години, тези явявания били обявени за истинни, и товя явяване на Дева Мария става известно като Девата от Лурд. Комисията, разследваща явяването на Дева Мария, била удивена от чистосърдечното свидетество на Бернадет, както и от нарастващия брой изцеления във водите на извора в пещерата Масабиел. Комисията прави също изследване на състава на водата, и установява, че макар водата да има високо съдържание на минерали, тя не съдържа нищо необичайно, което да обясни случващите се изцеления. Самата Бернадет кaзвала, че вярата и молитвите са това, което лекува болните.
    Бернадет не харесва вниманието, което всички й обръщат заради виденията. Тя постъпва в училището на приюта, ръководен от ордена Сестри на Милосърдието, където най-накрая се научава да чете и пише. На 22 год. Бернадет става монахиня от ордена Сестри на милосърдието в град Невер, Югозападна Франция. Тя прекарва остатъка от краткия си живот там. Тялото на света Бернадет е ексхумирано на 22 септември 1909 г. Макар кръстът и молитвената броеница (лат. rosarium; англ. rosary; фр. chapelet) в ръцете на Бернадет да се оксидирани, тялото й е запазено нетленно (снимка), а светилището в Лурд и до днес е едно от най-популярните места за поклоннически пътувания. Във водите на извора при светилището са станали многобройни телесни и душевни изцеления, включително 67 доказани медицински чудеса (изцеления на болести), които не могат да бъдат обяснени от науката. Света Бернадет била канонизирана през 1933 г. - En.wikipedia.org - Bernadette Soubirous; St. Bernadette Soubirous; The Apparitions at Lourdes

  22. Този раздел е съставен по данни от Was Mary born without sin? и Mary in the Bible

  23. Всички цитати са по Библия, издание на Светия Синод, София, 1998 г.

  24. Този раздел е съставен по данни от Католическа енциклопедия; Was Mary born without sin? и с любезното съдействие на католическия апологет Марк Бонокоре

  25. Ориген (ок. 185-253/254 г.) – раннохристиянски богослов, един от най-изявените Отци на ранната църква. Баща му се увенчава с мъченическа смърт по време на гоненията в Александрия ок. 202 г. Ориген, едва на 17 год., поема грижите за майка си и своите 6 братя. Той ги издържа, като става учител (той самият е получил отлично образование), продава свои ръкописи, както и с помощта на една знатна дама, впечатлена от талантливия младеж. Той поема, след оттеглянето на свети Климент Александрийски, ръководството на Александрийската богословска школа. Заемането на този пост от Ориген бива благословено от александрийския патриарх Деметрий (Demetrius) (патриарх 189-232 г.) (според свети Евсевий, ‘Църковна история’ VI.2; St. Jerome, "De viris illust.", liv). От школата започват своя път много светци, изповедници на вярата и мъченици. Александрийският патриарх отначало поддържал Ориген, но по-късно между тях се появяват противоречия. Повод за тях става ръкоположението на Ориген, защото той бил ръкоположен без знанието на патриарха. Според свети Евсевий (‘Църковна история’ VI, viii), патриарх Деметрий започва да завижда на нарастващото влияние на Ориген. Ориген напуска Египет през 231 г. и се премества в Кесария, на територията на днешна Палестина, където се установява през 232 г. Там той основава ново училище и продължава да пише богословски трудове. Преследван, хвърлен в затвора и жестоко изтезаван по време на гонението срещу християните, заповядано от римския император Деций Траян (император 249-251 г.). Макар Ориген да е още жив при смъртта на император Деций пре 251 г., той все още страда физически и носи последствията от преживените мъчения. Именно от това и умира няколко години по-късно, ок. 253/254 г. Сред учениците на Ориген е бил Свети Григорий Чудотворец, епископ Неокесарийски (213-270 г.). Ориген оставя огромно богословско творчество. Свети Епифаний Кипърски (ок. 310-403 г.) оценява твочеството му на не по-малко от 6000 отделни творби. - Католическа енциклопедия

  26. Свети Иполит Римски (ок. 170-236 г. сл. Р. Хр.) – презвитер на църквата в Рим по времето на папа Зефирин (199-217 г.). Свети Иполит имал спорове с папа Зефирин и неговия наследник, папа Каликст I. Причина за споровете между тях се оказва едикта на папа Каликст I, който позволява връщане в църквата и приемане на причастие, след съответно принесено покаяние, на тези, които са извършили греха на прелюбодейството или разврата, както и някои други тежки грехове. През първите векове, по традиция, оставена от светите апостоли, християните имали право да се изповядат само един път през живота си, след като приемат Свето Кръщение. В изключителни случаи, при извършен смъртен грях, се правело изключение от това правило, и се позволявало на някои християни да си изповядат втори път, на смъртния си одър. През първите векове на християнството, хората, приемащи новата вяра, се отказвали от всички светски интереси и се посвещавали на Бога. Дори само ставайки християни, те рискували да бъдат убити с камъни ит евреите, или разпънати на кръст от римляните. През 3-ти век гоненията срещу християните започнали да намаляват, църквата нарастнала от няколко хиляди на няколко стотици хиляди души, и много от тях били по-светски хора, и се случвало да съгрешат (така, както и ние днес често съгрешаваме). Така се получил парадокс – заради липсата на честа изповед, на моменти до 90% от християните, получили Свето Кръщение, били отлъчени от църквата заради извършен смъртен грях (прелюбодейство, убийство или вероотстъпничество). Още папа Зефирин (папа 199-217 г.), заедно с Папите на Александрия и Антиохия, осъзнават, че това положение трябва да се промени. По тази причина, папа Каликст I издава своя едикт, позволяващ на християните многократна изповед – традиция, установена от него, без да се налага одобряването й от вселенски или поместен събор; традиция, приета безусловно от цялата църква и запазена и до днес и в Римокатолическата, и в Православната църква; традиция, която някои православни днес наричат ‘смекчаване на църковната дисциплина’, макар самите православни да се възползват и до днес от това ‘смекчаване’ на дисциплината. Причина за едикта е, разбира се, дадената от Иисуса Христа власт на свети апостол Петър, на неговите наследници и на всички епископи и свещеници в общение с тях, да свързват и развързват греховете на християните. Свети Иполит Римски обаче не бил съгласен с папата, и го обвинил, че се опитва да промени оставената от апостолите традиция, въпреки уверенията на самия наш Господ Иисус Христос, че трябва да прощаваме “до седемдесет пъти по седем” (Евангелие от Матея 18:22). По тази причина, свети Иполит обявява себе си за Римски Папа, глава на схизматиците, отделили се от църквата. Неправилно е твърдението на някои православни, че свети Иполит е бил срещу поста на папата, тъй като той сам е очаквал, папа Зефирин да избере него за свой наследник като Римски папа, и, след като папа Зефирин избира епископ Каликст, освободен роб, за свой наследник, свети Иполит обявява себе си за папа и става причина за схизма в църквата. Иполит продължава да бъде противник на свети папа Урбан I (папа 222-230 г.) и свети папа Понтиан (папа 230-235 г.). По време на Максимилияновите гонения срещу християните (император Гай Юлий Вер Максимин (ок. 173–238)), свети Иполит бил заточен заедно със свети папа Понтиан. По време на заточенитео си заедно с папата, свети Иполит се разкайва за стореното и се връща в лоното на църквата. Свети Иполит умира през 235 или 236 г., помирен с църквата и като мъченик. Затова е неярно твърдението на някои православни, че свети Иполит умира като ‘римски папа’ – той никога не е бил такъв, и е погребан в Рим, в гробището Via Tiburtina, като свещеник, а не епископ, какъвто ранг е имал сред схизматиците – още едно доказателство за помирението му с римската църква. Канонизиран за светец и е почитан и от Римокатолическата, и от Православната църкви. - En. wikipedia.org - Hippolytus

  27. Свети Ефрем Сирин (ок. 306-373 г.) – сирийски дякон, химнописец и богослов. Роден в християнско семейство, в град Нисибис (Nisibis, днес Nusaybin), на територията на днешна Турция, до границата със Сирия. Получава кръщение като младеж, по-ксъно става монах и бива ръкополжен за дякон. Започва да пише коментари върху Библията и да композира химни. Сред множеството разпространени тогава ереси – арианска, манихейска, марционистка (която отхвърляла Стария Завет), вардесанитска и много други гностически секти, всяка от които твърдяла, че тя е единствената истинска църква, свети Ефрем композира множество химни, защитаващи Никейското богословие. Основава училището на Нисибис, което векове по-късно става основен център за обучение на Източната църква. През 359 г. Персите завземат град Нисибис и изселват цялото християнско население на града. Свети Ефрем първо отива в Диарбекир, а след това – в град Едеса в Месопотамия (Edessa, днес Sanl?urfa). Там свети Ефрем се посвещава на служение на новото си паство, и продължава да се занимава с преподаване в училището на Едеса. Умира през 373 г., след като се заразява с чума, докато служи на и се грижи за заразените с чума. Сред творбите му са над 400 химни, разделени на групи – срещу ересите, за вярата, за рая, за девството и др. Почитан от Римокатолическата, Православната, Англиканската, Шотландската Епископална църкви, Църквата на Уелс, и мн. други. - En.wikipedia.org - Ephrem the Syrian

  28. Свети Амвросий Медиолански (ок. 337/340-397 г.) – епископ от Милано, който става една от най-влиятелните личности в църквата през 4 век. Един от 4-мата основни Доктори на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Роден в римско християнско семейство. Неговият брат, Сатирий (Satyrus of MIlan), и сестра му Марцелина (или Марчелина, saint Marcellina), също са светци. Като епископ на Милано, избран от своите съграждани заради голямата си популярност и добродетели, води усилена борба с арианската ерес. Много милостив към бедните, на които раздава своето имущество след избирането си за епископ. Води аскетичен начин на живот. Като богослов, свети Амвросий е сравняван със свети Иероним (ок. 347-420 г.), свети Августин (ок. 354-430 г.) (и двамата почитани и от Римокатолическата, и от Православната църкви), както и със свети папа Григорий I (ок. 540-604 г.). Сред творбите му са ‘Светият Дух’ (De Spiritu Sancto; The Holy Spirit), ‘За таинството на въплъщението Господне’ (De incarnationis Dominicae sacramento), коментари върху Стария и Новия Завет, 91 писма, колекция от химни, запазени откъси от негови проповеди и много други. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - Ambrose

  29. Свети патриарх Прокъл, архиепископ Цариградски (поч. 446-447 г.) – Константинополски патриарх от 434 г., ученик и приятел на свети Йоан Златоуст, секретар на Константинополския архиепископ Аттик (Atticus), който го ръкополага за дякон и по-късно за свещеник. През 436 г. армeнските епиксопи се обръщат към него с молба да осъди доктрините, разпространявани в тяхната държава от Теодор Мопсуестийски. През следващата година, в отговор на тяхната молба, свети Прокъл пише прочутите си слова срещу арменците, които изпраща на всички източни епископи, като ги призовава да ги подпишат и да се присъединят към заклеймяване на тези доктрини. Запазени са няколко негови слова в слава на Дева Мария, както и четири слова за Рождество Христово. Почитан от Католическата и Православната църкви. - En.wikipedia.org - Proclus of Constantinople; Википедия - Прокл (архиепископ)

  30. Свети Роман Сладкопевец (ок. 490-556 г.) – химнописец. Роден в Сирия, бил е от сирийски или, според други източници, от еврейски прозход. Приема свето кръщение като дете. Служи като дякон в църква в град Берит. По време на управлението на византийския император Анастасий I (упр. 491-518 г.), свети Роман отива в Константинопол, където служи във Влахернската църква “Света Дева Мария“. Според преданието, първоначално свети Роман не бил смятан за талантлив четец или певец и дори бил подложен на присмех, но константинополскят патриарх го обикнал заради неговите кротост и смирение. Веднъж, около 518 г., по време на всенощно бдение за Рождество Христово, на свети Роман възложили да чете кафизма (Псалтирът е разделен на части, наречени кафизми, от гр. kathisma, слав. kafisma). Свети Роман четял толкова лошо, че се наложило друг четец да го смени. Угрижен и огорчен, свети Роман седнал в хора (място в раннохристиянските храмове, пред главния престол, където се помещавал хорът), помолил се на Богородица, и скоро заспал. На сън му се явила Дева Мария със свитък в ръката. Тя му казала да изяде този свитък, което той направил, и веднага след това се събудил. Искайки благословия от патриарха, свети Роман се качил на амвона и запял своя кондак: “Девицата днес ражда Свръхестествения, и земята принася пещера на Непристъпния. Ангелите с пастирите славословят, а мъдреците със звездата пътешестват - понеже заради нас се роди Младенец - Предвечният Бог”. Императорът, патриархът, всички свещеници и цялото паство били удивени от тази внезапна промяна. Свети Роман е автор на над 1000 химна, част от които са запазени до наши дни и са били издадени от немския византист Крумбахер. Според него, по поетическо дарование, одушевление, дълбина на чувствата и възвишеност на езика, свети Роман превъзхожда всички други гръцки химнописци. Почитан от Католическата и Православната църкви. - En.wikipedia.org - Romanos; Википедия - Роман Сладкопевец

  31. Свети Софроний, Йерусалимски патриарх (ок. 560-638 г.) – Роден в Дамаск, от арабски произход. Бил учител по реторика. Ок. 580 г. става аскет в Египет, а по-късно – монах в манастира “Свети Теодосий” близо до Витлеем. Пътува и посещава множество манастири в Мала Азия, Египет, Рим заедно с византийския хроникьор Йоан Мосх. След смъртта на Мосх, свети Софроний пътува заедно с останките му до Йерусалим за неговото монашеско погребение. След това свети Софроний пътува до Александрия, Египет, както и до Константинопол през 633 г., за да убеди техните патриарси да отхвърлят ереста на монотелизма (монотелистите, макар да признавали в Христа две природи – една човешка и една божествена, вярвали, че Христос е имал само една воля, божествена). За съжаление, многобройните творби на свети Софроний на тази тема не са запазени. Макар да не постига успех в тази своя мисия, през 634 г. Свети Софроний е избран за патриарх на Йерусалим. Скоро след избирането си, той изпраща писма до папа Хонорий I (папа 625-638 г.) и до източните патриарси, в които обяснява православната, истинна почиция за двете природи, човешка и божествена, на Христа. Свети Софроний съставя “Антология”, състояща се от повече от 600 текста от Светите Отци на гръцката църква, доказващи двете природи на Христа. Този документ не е достигнал до нас. В проповед на Рождество през 634 г., свето Софроний е по-загрижен за това, свещенството да следва постановленията на събора в Халкидон, отколкото за нашествието на арабите-мюсюлмани в Палестина, споменавайки, че арабите вече имат контрол над Витлеем. Свети Софроний, който смятал арабите, контролиращи Палестина, за “несъзнателни свидетели на неизбежното Божие наказание на слабите и колебаещи се християни”, умира скоро след превземането на Йерусалим през 637 г., но не преди да е договорил признаването на гражданска и религиозна свобода за християните, в замяна на налози (данъци) – споразумение, известно като Споразумението на Умар (Covenant of Umar, Umari Treaty), по името на халиф Умар (Umar), халифът, превзел Йерусалим. Халифът се среща лично с патриарх Софроний в храма на Гроба Господен. Свети Софроний поканил халиф Умар да се помоли в храма, но Умар отказва, тъй като не иска да застраши статута на тази църква като християнски храм. Свети Софроний е почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.wikipedia.org - Sophronius

  32. Свети Йоан Дамаскин (ок. 676-749 г.) – един от Отците на църквата, монах и свещеник от Дамаск. Много добре образован и с широки познания в различни области – право, богословие, астрономия, философия и музика. Роден в Дамаск, в християнско семейство. По това време Дамаск е под мюсюлманска власт. Баща му заема висок наследствен обществен пост като ковчежник на халиф Абд ал-Малик. Когато свети Йоан става на 23 години, баща му намира учител-християнин, който да осигури най-доброто възможно образование за децата му. Случайно се оказва, че един военнопленник, задържан на бреговете на Италия, е много ерудиран и мъдър сицилиански монах на име Козма. Бащата на свети Йоан уреджда освобождаването на този монах, който става учител на сина му Йоан и на негов приятел-сирак, бъдещият свети Козма Йерусалимски (или Маюмски). С помощта на своя преподавател, монаха Козма, свети Йоан скоро много напредва в изучаването на музика, астрономия и богословие. След смъртта на баща си, свети Йоан наследява неговият пост, и бива назначен като главен съветник (или управител, protosymbullus) на Дамаск. По това време за първи път се появява ереста на иконоборството. Тя започва бързо да набира сили и става популярна в императорския византийски двор. През 726 г., пренебрегвайки протестите на константинополския патриарх свети Герман I (патриарх 715-730 г.), император Лъв III Исавър издава своя първи едикт срещу почитането на иконите и срещу тяхното излагане на обществени места. Като талантлив писател, защитен от своята позиция в двора на халифа, свети Йоан Дамаскин започва да пише своите три ‘Апологетически трактата срещу тези, които заклеймяват светите образи’ (Apologetic Treatises against those Decrying the Holy Images). Това са най-ранните му творби, които започват да създават неговата репутация. В тях свети Йоан не само напада императора, но също използва по-прост литературен стил, с помощта на който достига до обикновения човек. Това води до разбунтуването на много християни. Като не може да накаже свети Йоан, император Лъв намира оригинално копие на неговите апологетически трактати и фалшифицира писмо от името на свети Йоан до императора на Исаврия (Isauria, намираща се на територията на част от днешна Турция), в което писмо свети Йоан уж предлага да предаде град Дамаск в ръцете на императора. Това писмо става причина, свети Йоан да загуби поста си в двора на халифа. Халифът заповядва, дясната ръка на свети Йоан, тази, с която той пише, да бъде отрязана. Според преданието, след отрязването на ръката му, свети Йоан се моли пред икона на Богородица с Младенеца, и заспива. Събуждайки се, той вижда, че отрязаната му ръка чудодейно е зарастнала. Тази икона на Богородица по-късно започва да се нарича Троеручица. Халифът приема това чудо като доказателство за невинността на свети Йоан и му предлага да го възстанови на поста му. Свети Йоан отказва и се посвещава на монашески живот в манастира ‘Свети Сава’ до Йерусалим, където умира през 749 г. Сред творбите му са: ‘Осмогласник’ (Octoechos), сбор от осем тома, систематизиращи християнското богослужение; ‘Точно изложение на Православната вяра’, сборник от догматични творби на ранните Отци на цървата; ‘Диалектика’; както и множество химни, коментари и апологетически творби. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източнокатолическите и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - John of Damascus

  33. Свети Теодот от Анкара (поч. 5 век) – епископ и богослов от Анакара. Участва в Третия Вселенски събор в Ефес през 431 г. Макар по-рано да е подкрепял несторианското богословие на еретика Несторий (Несторий се противопоставял на това, Дева Мария да бъде наричана Богородица или Божия майка (гр. theotokos), и смятал, че е по-правилно да се казва 'майка на Христа'), на събора в Ефес свети Теодот подкрепя свети патриарх Кирил Александрийски (ок. 376-444 г.) и заклеймява Несторий като еретик. - En.wikipedia.org - Theodotus of Ancyra

  34. Свети Максим от Торино – епископ от Торино (към 430 г.), починал 470 г. - Fr.wikipedia.org - Maxime de Turin

  35. Този раздел е съставен по данни от Католическа енциклопедия

  36. Пелагий (ок. 354-420/440 г.) – аскет, създател на пелагианизма. Той отричал доктрината за първородния грях, и бил обявен за еретик и отлъчен от църквата от събора в Картаген през 416 г. Според пелагианизма, първородният грях не е увредил човешката природа, и човек е способен сам, без Божията помощ, да избира между добро и зло. - En.wikipedia.org - Pelagius; En.wikipedia.org - Pelagianism

  37. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
    “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
    14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”
    (По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
    Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейният си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва наи-голямо влияние през средните векове, интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - Augustine of Hippo

  38. Свети Петър Златоуст (ок. 380-450 г.) – Епископ от Равена, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Наричан 'Златоуст' (от гр. Chrysologos), както свети Йоан. Бил съветник на свети папа Лъв I (папа 440-461 г.). Еретикът-монофизит Евтихий, отлъчен от поместен събор в Константинопол през 448 г., се обърнал към свети Петър с молба да се застъпи за него пред папата. Писмото, което свети Петър изпраща в отговор на молбата на Евтихий, е запазено в Постановленията на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 г.). В него, свети Петър увещава Евтихий да приеме постановленията на събора в Константинопол, и да покаже послушание към епископа на Рим, който е наследник на свети апостол Петър. Познат като ‘докторът на проповедите’ (The Doctor of Homilies), свети Петър Златоуст е известен със своите кратки, но вдъхновени проповеди. След като чува първата му проповед като епископ, императрица Елия Гала Плацидия (съпруга на император Констанций III, император на Западната Римска империя) го нарича “Златоуст’, с което име той е известен и до днес. Свети Петър се бори срещу арианската и монофизитската ереси, и обяснява и говори за Символа на вярата, свети Йоан Кръстител, Дева Мария, Божието въплъщение, на прост и ясен език. Свети Петър насърчавал ежедневното приемане на Свето Причастие, и убеждавал своите пасоми да имат увереност в и упование на прошката, дадена ни чрез Иисуса Христа. Запазени са 176 от неговите проповеди. - En.wikipedia.org - Peter Chrystologus

  39. Свети Теодор Йерусалимски (познат също като свети Теодор Начертани) (ок.775-842 г.) и свети Теофан Начертани (ок. 778-845 г.) – братя, родени в Йерусалим. Защитници на почитанието на светите икони по време на иконоборската ерес. Монаси от лаврата “Свети Сава Освещени” в Палестина. Около 812 г. постъпват в друг манастир, в Константинопол, където, противопоставяйки се на император Лъв V (упр. 813-820 г.), дейно защитават почитаниевто на светите икони, заради което биват изпратени в изгнание. При управлението на следващия император, Михаил II (упр. 820-829 г.), който поддържал иконоборческата ерес, но искал помирение със защитниците на светите икони, свети Теодот и свети Теофан биват изпратени да служат в манастир на Босфора. Наследникът на Михаил II, император Теофил (упр. 829-842 г.), яростен привърженик на иконоборческата ерес, отново изпраща светите братя в заточение, но през 836 г. ги извиква в Константинопол. Там свети Теодор и свети Теофан са бичувани на няколко пъти. По заповед на император Теофил начертали с нажежени игли дванадесет оскърбителни стиха по лицата на светите братя, чак до веждите им. Затова светите Теодор и Теофан са наречени "Начертани". След това светите Теодор и Теофил били отново изпратени в заточение, където свети Теодор умира. Свети Теофан доживял края на иконоборческата ерес през 842 г., по време на управлението на императрица Теодора. Тогава свети Теофан бил изпратен да служи в Никея, където остава до смъртта си през 845 г. Свети Теофан е автор на множестворелигиозни стихове (поеми), включително поема, посветена на неговия брат. Почитани от Католическата и Православната църкви. - En.wikipedia.org - Theodorus and Theophanes; Pravoslavieto.com

Lord Jesus, let Your prayer of unity for Christians
become a reality, in Your way.
We have absolute confidence
that you can bring your people together,
we give you absolute permission to move.
Amen